Катрин Кер - Магия за зора

Невин остана напълно слисан. Очевидно младият дангалак имаше деомерски заложби и в сънното си състояние беше видял как Невин запечатва стените. Но пък никой от мъжете в магичния кръг на неговия Уирд не беше проявявал такива дарби. Пъклите да го вземат, мислеше си раздразнен, кой беше този?

— Кажи ми, често ли имаш такива сънища?

— Ами, понякога. Искам да кажа, че преди не съм сънувал за огньове, но се случва да сънувам сънища, които изглеждат толкова истински, та съм готов да се закълна, че съм съвсем буден. От време на време… — гласът му пресекна.

— От време на време сънуваш нещо, което се оказва вярно.

Браноик се задави и отстъпи рязко назад.

— С ваше разрешение — запелтечи той. — Ще направя добре да се прибера. Тук ще се вкочанясам.

Обърна се и направо побягна от човека, който беше разкрил тайната му. „Млад глупчо!“ — помисли си Невин с обич. Трябваше да поговори отново с Браноик, независимо кой е… Внезапно видя онова, което се мъдреше под носа му, но той го отбутваше, защото никак не му се нравеше.

— Не може да бъде! Властелините на Уирда не биха постъпили така с мен! А дали наистина не биха постъпили?

Спомни си последното превъплъщение на неговата Брангуен, когато като Гуенивер тя мечтаеше да стане най-добрият войн в цяло Девери. В този живот властелините на Уирда й бяха дали тяло, подходящо да изпълни мечтата си, а сетне, или поне той така се надяваше, окончателно да приключи с нея. В основата си душите имат само една полярност, която се превръща в пол при влизането във физическото тяло, но всяка от тях прекарва част от живота си в телата на противоположния пол, за да получи завършен опит от световете на формата. Невин просто не бе пожелал да види, че за Брангуен този момент е настъпил — неговата хубава, изящна, мъничка Гуени, както той продължаваше да я нарича. Нямаше как да знае дали тя не изживява някаква част от своя Уирд, която няма нищо общо с него. Независимо по каква причина тя се беше върнала при него, както си знаеше, че ще стане, но като Браноик от Белглейд.

Докато крачеше напред-назад из тъмния, безмълвен двор на дъна, Невин се почувства уморен до смърт. В избора, който душата й беше направила с новото си тяло, прочете мрачно послание. Дълбоко в себе си се бе надявал, че тя отново ще го обикне, че ще имат топла, човешка връзка, а не само студената дисциплина, която свързва майстора с неговия чирак. Очевидно подобна обич не беше разрешена; в Браноик съзря предупреждението, че трябва да научи на деомер вътрешната душа и да забрави за външната форма и нейните чувства. Колкото и да го болеше сърцето, щеше да приеме волята на Великите, тъй както бе приемал много неща през дългите години, изминали от момента, когато произнесе прибързания си обет.

А в края на краищата имаше да свърши толкова важна работа, че неговите чувства, дори собственият му Уирд изглеждаха без никакво значение. Мислейки за предстоящата битка, той остави настрана личната си мъка и почувства как в сърцето му лумва надежда. Очакваха го опасности и много големи скърби, но след това Светлината щеше отново да се възцари в съсипаното кралство.

Сутринта на следващия ден, който беше хладен, но слънчев, Мадин излезе да се поразходи по брега на езерото. Намери топло местенце в завета на върба с опадали листа и седна да настрои арфата си. По начало тя не беше скъп инструмент, а сега вече — очукана и издрана от дългите години, през които я държеше зад седлото, но издаваше най-сладките тонове в цялото кралство. Много бардове в големите зали на велики лордове му бяха предлагали злато за нея, но той по-скоро би се разделил с единия си крак, отколкото с арфата. Същите тези бардове го бяха молили да им каже тайната си, но я бе запазил за себе си. В края на краищата кой би му повярвал, ако кажеше истината — че Дивите са я омагьосали? Често ги виждаше как я докосват и я галят като любима котка, а всеки път след това тя издаваше нови, още по-сладки, по-сърцераздирателни тонове.

Докато настройваше струните този ден край езерото, Дивите дойдоха да слушат, появявайки се от въздуха, издигайки се от водата — силфиди, спрайтове и гномчета, струпваха се около човека, когото смятаха за свой личен бард.

— Смятам, че е време да съчиня песен за принц Марин. Предполагам и вие го смятате за истинския крал. Виждал съм ви да яздите на седлото му и да се струпвате около него в залата.

До един те закимаха и придобиха най-сериозното си възможно изражение, но накрая една русалка, от която капеше въображаема вода, не можа да издържи да стои повече мирна. Тя се пресегна и ощипа с всичка сила едно зелено гномче. То я плесна и двамата се сбиха, ритаха се и се хапеха. Накрая Мадин им кресна да престанат. Страшно нацупени, те седнаха отново, колкото се може по-далече един от друг.