Катрин Кер - Магия за зора

— Стига! — гласът на Карадок разкъса червената мъгла, в която бе потънал Браноик. — Казах да спрете и да застанете мирно, в името на топките на Адовия властелин.

Ръце се протегнаха и го дръпнаха назад. Браноик отметна глава, за да поеме рязко въздух, и видя от спуканата му лява вежда да пръска кръв. Оуейн стоеше пред него и носът му кървеше. Той се усмихна, когато Браноик отстъпи, усещайки коленете му да се подгъват. Мъжете, които го държаха, го отпуснаха внимателно на калдъръма, където можеше само да седи и да се мъчи да поема дъх, докато лицето и коремът му пулсираха от болка, а кръвта се стичаше по бузата му.

— С това да се сложи край — каза Карадок. — Оуейн получава пиленцата, след като е така привързан към тях, но не желая никой да се подиграва за това на Браноик. Ясно ли е?

Чуха се гласове, изразяващи съгласието на останалите сребърни кинжали. Сред поток от добродушен смях тълпата се разпръсна и докато се прибираха бавно в голямата зала, хората уреждаха помежду си облозите. Браноик остана отвън; чувстваше се унизен и не беше дълбоко убеден, че оттук нататък ще може да погледне друг човек в очите. Мадин го хвана за ръката и му помогна да стане.

— Я слушай, момче, досега не съм виждал човек, който да разкървави носа на Оуейн.

— Не е необходимо да лъжеш, за да ме успокояваш.

— Не лъжа. Съумееш ли да не позволиш на Оуейн да те повали в безсъзнание на калдъръма, то си спечелил един вид победа.

Каза го така искрено, че Браноик усети как срамът му отстъпва. Упътиха се към казармата, но той се олюляваше и препъваше, затова трябваше да се обляга на Мадин. На половината път ги спря старец, когото бардът му беше посочил по-рано същата вечер като съветник на принца. Невин вдигна фенера, който носеше, и се вгледа в окървавеното лице на Браноик.

— Ще кажа на Каудир да отиде в казармата. Момчето има нужда от два шева на спуканата си вежда. Погрижи се да го накараш да си легне.

— О, готов съм да се обзаложа, че тази вечер няма да иска да танцува.

Браноик се опита да се усмихне на шегата, но устните прекалено много го боляха. Внезапно Невин впери очи в неговите, погледът му го набучи като копие, прониквайки дълбоко в душата му. Тъй както беше замаян, почувства, че по някаква причина, която трябваше да си спомни, на всяка цена да си спомни, той сякаш цял живот се бе опитвал да намери този човек. Сетне прозрението му отстъпи поради пристъп на гадене.

— Ще повърне — каза спокойно Невин. — Няма нищо, момчето ми. Повърни всичко.

Браноик падна на колене и повърна, защото коремът му гореше от юмрука на Оуейн. Това, че Невин го гледаше в такова състояние, го накара да се почувства унизен както никога преди това в живота си, но когато всичко свърши и вдигна глава да се извини, старецът вече не беше там.

Невин се върна в стаята си, запали приготвените дърва с махане на ръка и седна да разсъждава за русия млад елдидец, когото Карадок беше взел от пътя като бездомно куче. Още в момента, когато го видя, позна или по-скоро разбра съвсем ясно, че би трябвало да познава душата, която го гледаше през тези сини като метличина очи. За съжаление никак не можеше да си спомни точно, кой е бил той в предишните си животи. Мадин беше добре разположен към момчето, докато Оуейн го бе намразил от пръв поглед и, както изглеждаше, чувствата им бяха взаимни. Значи беше логично да се предполага, че в последния си живот Браноик може да е бил верен войскар от бойния отряд на Гуенивер и продължава да изпитва старата си ненавист към човека, който се бе опитал да изнасили свещената жрица. Тъй като Невин изобщо не беше обръщал особено внимание на отряда, съвсем естествено не можеше да си спомни всички войскари в него. От друга страна, усещаше така силно деомера около момчето, че положително трябваше да се очаква той да е бил нещо повече от войскар на Гуин и Рикин.

— Може би зет й? — рече той на глас. — А всъщност как му беше името? О, богове, и това не мога да си спомня! Сигурно започвам да остарявам.

В отделни моменти през следващите няколко дни умът му се блъскаше като териер пред клетката на плъх над проблема кой е Браноик — ръмжеше и скърцаше със зъби, но не можеше да измъкне плъха. Все пак реши, че идването на момъка е някакво знамение, при това истинско, а не подправено и с театрален привкус, каквито той и жреците разпространяваха за идването на краля. По един и по двама хората, на които беше имал доверие в предишни животи, пристигаха да му помагат да въдвори мир в кралството.