Катрин Кер - Магия за зора

Когато Браноик стигна пътя, водещ до дъна на Касил, часовите не го пуснаха да мине, а също и не пожелаха да предадат съобщение от мръсен непознат с опасен вид. Тъй като нямаше пари за подкуп, опита първо с учтивост, сетне с убедителност, но нищо не свърши работа. Часовите само му се присмяха и му казаха, че ако иска да се срещне с Карадок, ще трябва да лагерува там, докато капитанът излезе навън. По това време Браноик вече беше така вбесен, че се изкуши да извади меча си и да постигне със сила искането си, но здравият разум надделя. Не беше дошъл чак от Елдид само за да бъде обесен от някакъв дребен крал.

— Добре тогава — рече той. — Ще седя пред портите и ще гладувам, пък може би най-накрая ще се засрамите достатъчно и ще ме пуснете да влезна.

Докато се отдалечаваше, водейки коня си, той хвърли поглед назад и видя как часовите придобиха загрижен вид, сякаш го смятаха способен на такова нещо. Всъщност тъй като беше без пари и храна, той нямаше голям избор. На поляната от другата страна на пътя разхлаби юздечката на коня и го пусна да пасе, сетне седна на място, откъдето да може да гледа гневно към часовите и те да го виждат. Утринта се точеше и те непрекъснато му хвърляха нервни погледи, които можеха да се дължат на чувство за вина, но, разбира се, съществуваше вероятност и да се боят от гнева му. Браноик беше само на двайсет години, но беше висок шест стъпки и четири инча, с широки рамене, дълги ръце на човек, роден да върти меча, със стойка на боец. На лявата му буза имаше дебел, набръчкан белег — спомен от дуела до смърт, заради който го бяха пропъдили от дъна на баща му в Белглейд. И по-храбри мъже от часовите на Касил бяха губили нервите си заради него.

Беше стоял край пътя около два часа, когато чу звука на сребърни рогове. Вътрешните врати се отвориха, а часовите се изпънаха мирно като лъкове. Сребърните кинжали минаха, отпуснати на седлата с небрежната арогантност, с която ги беше запомнил. Начело яздеше момче на около четиринайсет години с карирана наметка в червено, златисто и бяло през рамото. Когато Браноик пристъпи напред, един от часовите му кресна.

— Ей, ти! Връщай се! Това е белязаният принц Марин и да не безпокоиш капитана, когато язди с него.

Сърцето го заболя, но той отстъпи, без да спори. Делата на един принц трябваше да имат предимство пред тези на обикновения човек. Тъкмо се готвеше да си седне на мястото, когато чу да го викат, този път беше сам принцът. Той побърза да се върне и сграбчи стремето на момчето в знак на смирение.

— Всеки, който поиска, има достъп до мен. — Марин хвърли многозначителен поглед към часовите. — Принцът е пастир на своя народ, а не един от вълците. Отсега нататък помнете това. — Той се обърна към Браноик с безразлична, но любезна усмивка. — Така! Какъв е въпросът, който искаше да ми поставиш?

— Смирено благодаря, Ваше височество — Браноик направо пелтечеше от изумление. — Но всъщност исках да приказвам с Карадок.

— Е, това е милост, която много лесно мога да даря. Вземи си коня и повърви с нас донякъде.

Браноик изтича да изпълни заповедта. Когато се изравни с Карадок, капитанът му се усмихна с необикновено хитричка усмивка.

— Браноик от Белглейд, нали? Какво търсиш по дългия път на север?

— Тебе търся. Помниш ли кога се срещнахме за последен път? Ти ми каза, че би ме взел, ако искам да тръгна с вас. Това просто шега ли беше?

— Шега беше само защото не вярвах, че ще пожелаеш да напуснеш дъна на благородния си баща, а не защото не бих се радвал да те имам в отряда си.

— В такъв случай благодаря на боговете. Ако не си знае мястото, незаконният син го търпят по-малко и от сребърен кинжал. Прогониха ме. Заради един дуел на честта.

Веждите на Карадок отскочиха нагоре.

— Чух за това. Убил си най-малкия син на гуербрета на Елрид, нали? Но защо ще те пъди баща ти за това? Чух, че боят бил честен.

— Честен беше, а на него присъстваше и жрец на Бел. — За миг Браноик загуби дар слово; имаше чувството, че едва ли не физически се задави от несправедливостта. — Но така баща ми се сдобиваше с мощен враг и за да укроти скапания гуербрет ме изрита. През цялото време, докато пътувах на север, се боях за живота си, смятайки, че Елрид ще изпрати да ме убият по пътя, но може да не съм имал право да мисля така или пък съм се измъкнал от неговите хора.

— Според мен второто, доколкото си спомням Негова светлост. Е, добре, момчето ми, взимам те, ала трябва да спечелиш кинжала. Ако се бием, ще получиш пълен дял от заплащането, но ще трябва да се докажеш, преди да накарам ковача Ото да ти направи кинжал. Съгласен?