Катрин Кер - Магия за зора

— Ами невинните дечица?

— Да се изпълним с предълбока надежда, че спят дълбоко.

След вечеря Невин излезе навън да посети Мадин в казармата. Когато влезе в дългото помещение, осветено смътно от огъня, трябваше да спре за момент, за да свикне със смесената воня на коне, човешка пот и дим. Повечето бойци играеха на зарове; жените се бяха сгушили в другия край да клюкарстват помежду си, а бебетата спяха близо до тях. При огнището Мадин, Карадок и Каудир седяха на пода и разговаряха, докато Оуейн лежеше наблизо по корем, с подпряна на ръце глава. Изглеждаше заспал, но когато Мадин го представи на Невин, вдигна за миг очи, сетне отново започна да гледа в огъня.

— Ела да поседнеш — рече Каудир и се дръпна малко да направи място. — Радвам се да те видя отново. Смятах, че магьосник като теб ще има по-важна работа от това да продава билки.

— О, билките са важни, момчето ми. Кажи ми как стана така, че сега си тук със сребърен кинжал на пояса.

Дълго време Карадок слушаше внимателно, докато Каудир, Мадин и Невин говореха за минали времена, а Оуейн заспа. В края разговорът се насочи неизбежно към странната работа, за която Невин беше нает в кралския дворец. Знахарят се измъкваше с неопределени отговори, но Карадок не издържа и се включи в разговора им.

— Виж какво, добри магьоснико, за какво му е на деомера да наема попикана сган като нас? Смятам, че имаме право да знаем, тъй като най-вероятно искаш да умрем за принца.

— Ето какво, капитане, нищо не искам от вас. Принцът е онзи, който ви дава месо и медовина.

— Фъшкии. Принцът върши каквото ти му кажеш — поне тогава, когато става дума за нещо важно. — Той размени погледи с Мадин. — Момчето ми направи силно впечатление, бих могъл да кажа, наистина много силно впечатление.

— Така ли?

Карадок се поколеба, но Мадин се приведе напред.

— Намерил си истинския крал, нали? Признай си, Невин. Този момък е истинският крал, само той и никой друг.

На Невин му се щеше да скача, да вика и играе като победител, но се въздържа и само се усмихна леко и загадъчно.

— Кажи ми, капитане — попита небрежно той. — Какво мислиш за това, да поведеш момчетата си от тук, та до Дън Девери?

Карадок изтегли сребърния си кинжал и го вдигна с острието нагоре, така че да улови мигащата и проблясваща светлина от огъня.

— Това е едничката чест, която ни е останала, и в нея ще ти се закълна. Ще видя краля на неговия трон или трупът ми ще падне върху този на принца.

— И си готов да умреш за човек, когото си видял за първи път днес?

— А защо не? По-добре, отколкото да умра за някой дребен нагъл лорд, някой гнусен цирей. — Той се засмя и прибра камата в ножницата й. — А кога започва войната?

— Скоро, капитане. Много скоро.

Усмихвайки се на себе си, Карадок кимна. Невин изпита желание да се разплаче. В обезумелия поглед на капитана той видя кървавата цена, която всички те щяха да платят за победата.

Тъй като всеки в Елдид знаеше за сребърните кинжали, вестта, че са тръгнали за Пирдон, бързо се разнесе. Браноик реши, че такъв му е бил късметът — да се преместят, когато има нужда от тях. Самотният ездач пътува по-бързо отколкото отряд с обоз, но те имаха аванс от десет денонощия и той не успя да ги настигне по пътя. След като прекара една последна нощ навън, защото нямаше пари за хан, той навлезе в Друлок към пладне и намери евтина кръчма, където похарчи последните си две медни монети за половиница пиво и комат хляб. Яде прав, опрял гръб на стената, държейки под око останалите посетители, които — по неговите представи — не бяха надеждни. Още щом работата понамаля, момичето, което разнасяше поръчките, се приближи с кръшна походка и многозначителна усмивчица. Немита и мършава, тя го привличаше толкова, колкото пълните с бълхи хрътки до огнището, но реши, че все пак може да получи някаква информация от нея.

— Колко път има до дъна на крал Касил, моме?

— Около две мили по пътя, който води на запад. Сигурно си много отдалеч, след като не знаеш това.

— Така си е. А сега ми кажи, мина ли оттук един отряд наемници? Момчетата, които ми трябват, идат от Елдид и носят кинжали със сребърни дръжки.

— Минаха, наистина минаха и изглеждаха опасни хора. Не зная защо кралят ги нае.

— Защото са без никакво съмнение най-добрите бойци в трите кралства.

Излезе бързо, преди тя да продължи да флиртува с него. Навън го чакаше кафявият му кон, натоварен с всичко, което притежаваше на този свят: завивки, чифт почти празни дисаги и щита, надран и очукан под мърлявата вар, с която беше намазан. Надяваше се Карадок да не го отхвърли заради това, че няма доспехи, но поне имаше добър меч и знаеше как да си служи с него.