Катрин Кер - Магия за зора

След няколко минути влязоха сребърният кинжал и неговата жена. И двамата бяха изцапани от пътя и носеха грубо облекло. Момичето беше облечено като мъж и имаше собствен меч и сребърен кинжал. Косата му беше остригана късо, като на момче, но можеше да се каже, че не е просто хубаво, а направо красиво, с големи сини очи и изящни устни.

— Добър ден, милорди. — Сребърният кинжал им направи изящен поклон. — Казвам се Родри от Аберуин и във вашето село ми казаха, че търсите да наемете такъв като мен.

— Така е — отвърна Нед. — Не мога да ти предложа повече от един сребърник на седмица, но ако ми служиш добре във войната, ще подслоня теб и момичето ти за цялата зима.

Родри погледна към покрива, откъдето слънчевата светлина влизаше на снопове, сетне към пода, където кучетата на Нед хъркаха в плесенясалата слама.

— Зимата е още далеч, милорд. Ще продължим нататък.

— О, хубаво тогава — побърза да каже Нед. — Може би ще мога да изцедя по два сребърника на седмица, а също и дял от плячката.

— Тогава готово. Хвала на милорда за неговата щедрост.

Заради Джил вместо сламеник в голямата зала лорд Нед даде на сребърния си кинжал истинска стая. Стените от плетеняк бяха ужасно мръсни, но имаше врата. Джил кацна върху разклатена дървена ракла да гледа как Родри си чисти ризницата. На светлината на свещта виждаше как той се мръщи, докато прокарва стар парцал през халките, за да изтрие ръждата.

— За какво мислиш? — попита тя.

— За онази стара приказка — беден като кергонейски лорд.

— Лорд Нед е вярно чудо и половина, нали? Наистина ли ще останем тук цяло лято и зима?

— Разбира се, че няма. Предпочитам да спя край пътя. Сигурна ли си, че ще си добре, когато те оставя тук?

— О, без съмнение, когато кучетата го напуснат, кучкарникът ще е достатъчно удобен. Колко дълго смяташ, че ще продължи войната?

— Войната ли? — той й се усмихна. — Не бих я възвеличил с такава дума, любов моя. Ако съюзниците на Нед поне малко приличат на него, ще има много крясъци и кратки схватки, а сетне всичко ще свърши.

— Надявам се да си прав. Усещам, че тук се крие някаква опасност.

Усмивката му изчезна и той остави ризницата настрана.

— Пак ли проклетият деомер?

— Точно така, но това не е точно опасно сражение. Дори не съм сигурна какво имам предвид. Прости ми. Не биваше нищо да ти казвам.

— Ще ми се наистина да не беше — колеба се дълго, седнал на сламата. — Аз… е в името на черния задник на Адовия властелин, нека просто го забравим.

— Зная, какво искаш да знаеш. Не виждам да се задава смъртта ти. О, богове, та мислиш ли, че ако някога видя такова нещо, няма да те моля да не тръгваш на война?

— И каква полза ще има от това? Когато ми дойде Уирдът, мога също така спокойно да умра от треска или да падна от коня, а не само от меч. Позволи ми да те помоля за една услуга, любов моя. Ако някога видиш смъртта ми, не ми казвай и думица.

— В такъв случай няма. Обещавам.

Той кимна в знак на благодарност, изправи се, протегна се и погледна надолу към ризницата, която блестеше на светлината на свещта. Беше толкова красив, че Джил изпита желание да се разплаче, дето той ще трябва да рискува живота си за дребни вражди на хора като лорд Нед. Както винаги вечер преди да тръгне на война, тя се питаше, дали Родри ще доживее да се върне при нея.

— Хайде да лягаме, любов моя — рече той. — Ще мине много време, преди да спя отново в леглото ти.

Когато се озова в обятията му, Джил усети, че вече не става въпрос просто за съмнение, а изпита някакво студено пробождане, което все повече и повече започна да се превръща в страх. Притисна го близо до себе си и остави целувките му да удавят ужаса, който изпитваше.

Рано на следващия ден бойният отряд се събра някак си на двора. Джил остана да стои на вратата и да гледа как бойците обърнаха конете си и потеглиха в нестроен ред след двамата лордове. Четиримата бойци отзад, включващи и Родри, водеха товарни коне, натоварени с провизии, защото Нед не разполагаше с волска каруца, а дори и да имаше, не би могъл да отдели селяни да я карат. Докато колоната някак се оформяше, все се намираше по някой да подвикне, че е забравил нещо и да се втурне към къщата или конюшнята. В най-последния момент Нед откри, че Перин не притежава шлем. Изпратиха слуга да потърси в конюшнята, която очевидно служеше едновременно и за оръжейна.

Перин седеше и потриваше врат с ръка, докато Нед го ругаеше и го наричаше дървар, че и по-лошо. Джил погледна към Родри, а той въздъхна и вдигна очи към небето, за да призове боговете като свидетели за странностите на Перин. Не беше виждала благороден лорд като него и не знаеше дали да се смее или да плаче, като го гледа. Беше висок, но мършав и несъразмерен, с тесни рамене, дълги ръце и големи, тежки длани, които не съответстваха на останалото му тяло. Лицето му не беше грозно, но очите бяха огромни, устните тънки, а носът — малко сплескан. Ходеше с грацията на щъркел.