Катрин Кер - Магия за зора

Тъкмо преди пладне превали последното възвишение над Спейбрун и спря коня. Дълго време гледа надолу към пламтящите въглени и обгорени греди, наполовина скрити под дима. Лекият ветрец носеше към него и гадна миризма, която прекалено напомняше тази на печено прасе. Някои от селяните бяха чакали твърде дълго, преди да побегнат.

— О, богове, мен да питате — нашият Надрик приема отмъщението си прекалено сериозно.

Конят изпръхтя и отметна глава, подплашен от миризмата на изгоряло. Перин го подбутна, заобиколи развалините и се насочи към боровата гора. Не можеше да вдигне ръката си, нито да си мърда пръстите, но щеше да се опита да стигне сам до дъна на Нед. Използвайки странични пътеки през дивата местност, можеше да съкрати разстоянието на около четирийсет мили. Щом навлязоха дълбоко в дърветата, отново спря коня и си помисли за дъна, представи си го ясно в съзнанието си и си спомни всички онези топли, безопасни дни, които беше прекарал там, радвайки се на компанията на Нед. Сетне потегли отново, насочвайки се право към него. Всеки път, когато започваше да се отклонява от най-пряката пътека, го пронизваше дълбоко безпокойство, нещо като страх или тревога. Щом се върнеше на правия път, неспокойството изчезваше. Не разбираше ни най-малко този номер, който много пъти в миналото го беше връщал към местата, които възприемаше като свой дом.

Перин си проправяше път през гората до залез, сетне слезе от коня и го поведе в тъмното в продължение на още няколко мили; препъваше се, падаше и отново се насилваше да стане и да тръгне, докато стигнаха до малък поток. Стори му се, че мина дяла вечност, преди да успее да отпусне юздечката на коня. Най-накрая успя да я махне и даде на животното да пие.

— Извинявам се, но няма овес.

Гората бавно се приближаваше към него, завихрена във въртоп от златиста мъгла. Седна тъкмо преди да загуби свяст.

Тази нощ в голямата зала войската — по-точно каквото беше останало от нея — се гушеше като овце в снежна буря. Бяха осемдесет и няколко души в относително добра форма, двайсетина с тежки рани. Родри седеше на пода с последните шестима от бойния отряд на Нед. Никой не разговаряше, а всички гледаха към почетната маса от другата страна на залата, където Греймин и съюзниците му обсъждаха, събрали глава до глава, с опънати черти и сковани устни на светлината на факлите. Уплашени слугини се промъкваха през бойците и раздаваха малки дажби разводнено пиво. До огнището на слугите млад паж седеше и плачеше, най-вероятно питайки се дали отново ще види майка си. Накрая Нед напусна почетната маса и докуца при собствените си хора. Не седна, а се смъкна по стената, докато успя да се отпусне, наполовина изправен на сламата.

— Трябва да легнете, милорд — обади се Родри.

— Проклетата рана не е чак толкова лоша. — Нед сложи ръка на бедрото си, сякаш се опитваше да скрие кървавата превръзка.

— Извинявам се, милорд.

— О, и аз на теб. Ще трябва да си сдържаме скапаните нерви.

Всички закимаха, загледани в пода, в пространството, навсякъде другаде освен един към друг.

— Имаме провизии за шест пълни седмици — продължи лордът. — Че и повече, ако започнем да ядем конете.

— Има ли шанс за преговори? — попита Родри.

— То шанс винаги има. Утре Греймин изпраща хералд навън.

Родри наблюдаваше преговорите отдалеч, защото на разсъмване му се падна да пази на бойниците. Хората на Надрик бяха разчистили бойното поле от трупове, оставяйки зад себе си разорано, оплискано с кръв пространство от около триста ярда. Зад него бяха палатките и конете на обсаждащите. Около дъна, далеч отвъд обсега на метателните копия, се движеше в тръс конен патрул. По груби изчисления на Родри, Надрик все още разполагаше с най-малко сто и трийсет души. Когато слънцето се беше издигнало с час на небето, портите се отвориха и навън се измъкна шамбеланът на Греймин, който носеше дълга тояга, по която бяха намотани червени панделки. Патрулът се приближи до него, направи почтени полупоклони на седлата си, сетне го отведе в лагера. Родри се облегна на бойницата и зачака. Над него с грачене прелетя ято врани и той им завидя за крилата.

Хералдът се върна след около половин час, ала Родри трябваше да изчака, докато го смениха на поста, за да чуе вестите. Спусна се по стълбата и побърза да отиде в голямата зала, където бойните отряди се хранеха в зловещо мълчание. Другите лордове ги нямаше, но Нед беше седнал да хапне при хората си. Родри се отпусна до него и си взе парче хляб от кошницата, като го гледаше очаквателно.