Катрин Кер - Магия за зора

То кимна утвърдително, потупа я по ръката, сетне изчезна. Джил си позволи да се разплаче, когато беше вече на път — там, където никой не можеше да я види.

Малко след разсъмване на следния ден Родри се качи на бойниците и погледна през стената. Вражеският лагер се събуждаше в мъгливата утрин; сред мръсните брезентови палатки разцъфваха огньове, на които щяха да готвят, насам-натам започнаха да се движат мъже и да се прозяват, докато се грижеха за конете си. Точно отвъд лагера беше положено началото на вал от отъпкана пръст с ров пред него, от който до момента бяха направени около двайсет стъпки, но скоро щеше да се сключи около тях и да сложи край на всякакви опити за бягство. Но Надрик излишно се напъваше. Вече беше решено. Скоро лордовете щяха да се предадат и да увиснат на въжето, за да спасят жените и децата. Родри копнееше само това да стане скоро, за да се сложи край на чакането. От четиринайсетгодишна възраст се учеше да живее готов да умре; на двайсет и три беше майстор в тази област на бойното изкуство. Сега бе дошъл денят, но Уирдът му щеше да го стигне на края на въжето.

Да умре обесен, да бъде хвърлен в общ ров с още сто мъже, които са имали същия прокълнат от жреците край, да почива далеч от Елдид, без знак на гроба, без някой да го оплаче, просто като сребърен кинжал, който е имал лошия късмет да го наеме не онзи, който трябва — това му бил Уирдът, така ли? Родри поклати глава — просто не можеше да повярва, че цялата му бойна слава на берсерк, странните деомерски пророкувания и магичните битки го бяха довели до тук. Беше така зашеметяващо, че той не изпитваше страх и почти никаква тъга, а само мрачен хирейд, че повече няма да види Джил. Какво щеше да стане, ако беше тръгнал на изток, вместо на запад, и го беше наел Надрик, а не Нед? Щеше да е по-лошо, реши той — да участва в такова безчестно нещо. Щеше да умре, а Надрик да живее, но поне си запазваше честта, докато лордът я бе захвърлил заради омразата.

Родри бе така потънал в мрачните си мисли, че когато нещо го подръпна за ръкава, се извъртя с изтеглен меч, преди да се усети. Сивото гномче на Джил стоеше на бойницата и му се хилеше, като едновременно с това подскачаше нагоре-надолу от възбуда. Родри усети в него да проблясва надежда. Да имаше как да накара мъничкото същество да разбере, да имаше как то да съобщи на Джил — да де, но какво трябваше да направи тя? Да изтича при някой голям лорд и да му рече, че Дивите са й разказали какво е станало? Надеждата замря отново.

— Дяволски се радвам, че те виждам, малки братко, но ти съзнаваш ли какво зло ме е сполетяло?

За голяма негова изненада то кимна утвърдително, след това вдигна дълъг пръст в знак да внимава. Внезапно около него изникнаха Диви и го наобиколиха отвсякъде: дребни сини спрайтчета, тлъсти жълти гномчета, странни сиви духчета и разноцветни мънички момиченца. Преди Родри не беше виждал толкова много от тях — представляваха цяла огромна тълпа, изпълваща бойницата.

— Какво означава всичко това?

Сивото гномче щракна с пръсти, Дивите се наредиха в колона по двама, сетне започнаха ритмично да се поклащат нагоре и надолу, всеки от тях протегнал ръка пред себе си. Сивото гномче застана начело на колоната, протегнало една ръчичка напред като другите, но лявата си беше вдигнало нагоре, сякаш държеше меч. Най-накрая Родри разбра.

— Войска? О, в името на великия Бел, да не искаш да кажеш, че някой идва да разкъса обсадата?

Гномчето подскочи и затанцува, кимайки в знак на съгласие. С леко шумолене останалите изчезнаха. Очите на Родри се напълниха със сълзи, той ги изтри и преглътна силно, преди да успее да проговори.

— Ти ли каза на Джил, че съм хванат на тясно тука?

Този път отговорът беше отрицателен. Гномчето засмука пръста си за миг, сетне започна да върви, подражавайки на скована, несръчна, кривокрака походка.

— Лорд Перин? Избягал е от сражението?

Гномчето кимна утвърдително, но изражението му беше особено вкиснато. То сви рамене, сякаш реши да не се занимава с него, сетне скочи на рамото му и го целуна по бузата, преди да изчезне. Родри отметна глава и се разсмя, докато не се сети, че сега ще трябва да убеди благородните лордове, че спасителите са на път към тях, че няма нужда да се предават, без, разбира се, да споменава за Дивите.

— О, фъшкии накуп!

Цяла сутрин докато гледаше как конните патрули обикалят ли, обикалят около дъна, разсъждава върху проблема, обмисляше различни фрази, отхвърляше ги, опитваше нови. Най-накрая по стълбата се изкатери мъчително лорд Нед и докуцука при него.