Катрин Кер - Магия за зора

— Нека. Трябва да отида с тях. Мога да преведа войската през гората, разбираш ли? Така ще спестим двайсет мили и една нощ.

— Чудесно — обади се Беноик. — Радвам се да видя, че най-накрая започваш да проявяваш някакъв дух, момчето ми. Не се тревожи, Джил. Ще измъкнем твоя мъж от този червясал дън колкото се може по-бързо.

— Негова светлост е невероятно почтен и благороден. Да бях бард, бих възхвалила името ви заради това.

Тя се поклони леко и ги остави сами. Вън на двора двамина от васалите на Беноик се съвещаваха с капитаните си, докато бойците разседлаваха конете си и ги завързваха на колчета, защото в конюшните нямаше място. Тя мина през портите и слезе донякъде по склона, седна така, че да е сама, и призова сивото гномче, което моментално се появи.

— Добре ли е все още Родри?

То кимна утвърдително и сетне приклекна пред нея и започна да чопли зъбите с нокът.

— Все още не си ми казал защо мразиш лорд Перин.

Гномчето спря да си бърника в устата и направи раздразнена физиономия, но след това продължи, докато не си ги почисти така, че да остане доволен.

— Хайде, казвай, малко братче! Поне можеш да ми кажеш защо. Или е трудно да се обясни?

Без особено желание то се съгласи с последното.

— Добре, да видим тогава. Навреждал ли е нещо на теб или на други Диви?

Не, не беше навреждал.

— Може ли да ви вижда?

Очевидно не, защото то поклати отрицателно глава.

— Зъл човек ли е?

Мръщейки се от усилието да се съсредоточи, гномчето завъртя ръчички, сякаш искаше да отвърне „не точно“.

— Трябва да ти кажа, че ми е много трудно да измислям повече въпроси.

То се усмихна, притисна длани към слепоочията си, като че го е заболяла главата, и изчезна. Джил предположи, че така и няма да открие причината, но докато гномчето се държи прилично и не щипе лорда, нито пък му връзва косата на възли, това нямаше особено значение. Сега беше по-важно да се погрижи за безопасността на Родри. Реши, че не може да понесе да седи повече тук, в плесенясалия дън на Нед, в очакване на вести.

На другия ден, докато бойният отряд се стягаше, Джил, която разполагаше със собствена ризница и щит, стана и на свой ред се приготви. Когато войската се строи пред портите, тя изведе своя кон и застана в самия край на редицата. Тъй като бойците бяха набързо събрани от най-различни васали и съюзници на Беноик, ако въобще някой я забележеше, щеше да реши, че е сребърен кинжал, нает от друг лорд. Всъщност тях ги интересуваше единствено, че разполагат с още един меч.

Държеше се настрана, не разговаряше с никого и по този начин целия ден не я разкриха, защото Перин водеше армията през гората, а пътечката беше тясна и се наложи да яздят в колона по един. Цял ден заобикаляха височини и вървяха между дърветата по такива странни пътеки, че тя се молеше Перин наистина да знае какво прави. Разбра също така защо провизиите бяха натоварени на мулета, а не на каруци; очевидно Беноик познаваше много добре странностите на племенника си. Вечерта обаче, когато се разположиха на лагер на планинска поляна, я разкриха. Като наистина великолепен командир Беноик се погрижи да обиколи лагера и да разговаря лично с всеки от бойците си. Когато стигна до Джил, той зяпна за миг и избухна в смях.

— Та ослепели ли са всички мои хора? И с ризница ти съвсем не ми приличаш на момче, Джил. Какво правиш с войската?

— Ами, Ваша светлост, моят мъж е едничкото нещо, което имам на този свят. Трябва да видя със собствените си очи колкото се може по-скоро, че всичко е наред.

— Аха. Сега не можем да те пратим да се връщаш. Само ще се загубиш, ако следваш скапаните пътечки на Перо. Ела при мен. Ще можеш да хвърляш по едно око на раната му и всички ще знаят, че си под мое покровителство.

Когато премести нещата си при лагерния огън на тиерина, намери там Перин легнал, облегнат на седлото си. Беше пребледнял от изтощение, но вдигна поглед и й се усмихна.

— Знаех си, че ще намериш начин да дойдеш с нас — рече той.

— Защо, милорд?

— Ами, такова, ъ, просто си мислех, че си такова момиче. Надявам се Родри да те заслужава.

— Така смятам, милорд.

Той кимна разсеяно и се загледа в огъня. Направи й впечатление колко тъжен вид имаше — носеше белег на една непрестанна печал, която вече изписваше преждевременни бръчки на това тъй младо лице, като да бе изгнаник от някаква много далечна страна, а не от собственото си семейство. Реши, че този човек бе истинска загадка.

На другия ден забеляза още една странност на лорда. Тъй като яздеше непосредствено зад него, виждаше как успява да води. Когато стигнеха до място, където се съединяваха две пътеки или се отделяше нова, той караше войската да спре, сетне навлизаше няколко стъпки, оставаше на коня и гледаше с празен поглед пред себе си с наведена глава, сякаш душеше вятъра. За момент изглеждаше изключително притеснен, сетне внезапно се усмихваше и повеждаше бойците, изпълнен с увереност. Направи й силно впечатление и начинът, по който яздеше. По-голямата част от времето оставяше поводите завити около рога на седлото и водеше коня си с колене, като в същото време се поклащаше, пазейки идеално равновесие, въпреки че едната му ръка висеше окачена на превръзка през врата. Яхнал коня, изглеждаше по-изящен, сякаш странно несъразмерното му тяло беше устроено така, че да образува с коня едно завършено цяло.