Катрин Кер - Магия за зора

— Бих сторил същото с човек, който е заплашил жена ми и децата ми — рече той.

— Е, да — Нед помисли известно време. — Наистина беше предизвикан.

Преди да се върне в дъна, Родри коленичи до обезглавения труп и методично смъкна от него всичко дребно и ценно — пари, брошката във форма на пръстен, обточената със злато ножница и сребърна катарама. Онова, за което беше нает, беше свършило и трябваше да мисли за яденето по дългия път.

Когато огънят избухна сред палатките, Перин яздеше покрай сражението, събираше ранените коне и ги извеждаше на сигурно място извън вала. Докато кестенявият кон, който яздеше, не изпръхтя нервно и не затанцува, той не се бе замислил за опасността от разпространяващия се дим. Сетне си спомни конете на Надрик, вързани за колчета зад палатките. Изруга, обърна кестенявия жребец и се втурна в галоп право към лагера. Отначало животното се дърпаше, но Перин му говореше, потупваше го и го успокояваше до мига, в който то събра кураж и позволи да бъде заведено близо до огъня.

Хванати между пожара и вала, конете се изправяха на задните си крака и пищяха — издаваха онзи грозен, едва ли не човешки звук, който може да се чуе само когато са обезумели от страх. Конярите се опитваха да ги спасят, но те ритаха срещу тях и отчаяно опъваха въжетата си. Перин замота поводите около рога на седлото и навлезе право сред изпадналите в паника животни, насочвайки своя кон с колена. Кестенявият трепереше и понечваше от време на време да го хвърли, но продължи да върви напред, докато Перин говореше ли, говореше. Думите се изливаха от устата му, усмихваше се по своя специален начин, посягаше със здравата си ръка, потупваше някой кон тук, пляскаше друг там, сякаш беше жребецът на стадото, който утвърждава своята власт не само като си отърква обичливо муцуната, но с леки ухапвания и ритници. Паниката започна да намалява. Конете танцуваха и се потяха, пенеха се около устата със сивата пяна на страха, заставаха зад и около него във виещия се пушек. Най-сетне конярите прерязаха и последното въже.

— Изведи ги! — кресна един от тях. — И бог да те благослови.

Перин махна и извика, повеждайки стадото напред в лек тръс. Заобиколиха вътрешния пръстен вал и се понесоха навън от горящия лагер тъкмо когато започна да пада дъжд от искри и пламтящи парченца брезент. Перин подвикна без думи, те преминаха в галоп през отвора и стигнаха на сигурно място на поляната отвъд него. Погледна назад и почти не видя дъна, който се издигаше до средата скрит в мътилката. Изчака повече от половин час, докато пушекът почти се разчисти. Беше повел стадото назад, когато го пресрещна Нед на кон.

— Търсех те — рече той. — Предположих, че си единственият човек на този свят, който би могъл да спаси конете на Надрик.

— Ами, такова, ъ, е, имат ми доверие, нали разбираш.

За миг само се гледаха.

— Е, добре — рече Перин. — Сигурно си ме смятал за убит в първото сражение.

— Мислех те, но сега виждам, че не съм имал такъв късмет.

— И аз не съм се отървал от теб.

Двамата се приведоха от седлата си, стиснаха си ръцете и не спираха да се хилят.

Когато се върнаха в дъна, братовчедите предадоха конете на слугите, сетне отидоха в голямата зала, където на почетната маса се водеше нещо като съвещание. По-дребните лордове съюзници само слушаха, докато Беноик и Греймин спореха — и двамата с пламнали лица — и крещяха.

— Виж какво! — изрева Беноик. — Направи така, че братът на Надрик много трудно може да уреди мирно цялата тази работа. Какво ще каже, когато получи тялото на брат си на две парчета?

— Да казва каквото ще, проклет да е! С какво ще се сражава с мен? Призрачни войскари от Отвъдните земи ли?

— Ами съюзниците на Надрик? Да не би всички да са били толкова ялови, че да имат само по един син? Нямат ли чичовци, които да тръгнат да отмъщават за племенниците си?

Тук Греймин замълча и започна да си поглажда мустаците.

— Ако искаш на това нещо да се сложи край — продължи по-спокойно Беноик, — вземи веднага да изпратиш вестоносци в Дън Девери и да помолиш за намесата на върховния крал. Направиш ли го, ще те подкрепя в тази война не за друго, а заради сигурността на скапания ми племенник. Ако не — веднага ще изтегля хората си и Нед.

Беноик отново прояви великолепната си дарба да изнудва.

— Добре, съгласен съм — рече Греймин. — Още днес ще изпратя вестители.

Кимвайки доволен, Беноик стана и даде знак на Нед и Перин да го последват.

— Идвайте, момчета. Имаме ранени бойци да нагледаме, а и онзи сребърен кинжал заслужава похвала. Той погуби Надрик, така ли? Ха! Това заслужаваше копелето — да го повали някакъв злощастен сребърен кинжал.