Катрин Кер - Магия за зора

— Какво? О, я стига, не бъдете така суров към себе си. Богинята на Луната е майка на всички нас, а тя и Трите майки ще се вслушат във всяка молитва.

— Не и в моята. А освен това Луната не ми е майка.

Джил предположи, че тази декларация граничи с богохулство, но не знаеше, пък и не я беше достатъчно еня за култа към боговете, за да го отхвърли.

— Ти да не мислиш, че ми харесва да съм такъв — продължи Перин. — Просто го зная вътре в себе си. Керун е единственият бог, който би ме приел. Щеше да ми е приятно да съм негов жрец, да живея някъде из дивотията и да правя онова, което изисква неговото богослужение. Дори не можах да намеря човек, който да знае нещо повече по въпроса.

— Ами тогава може би ще трябва да отидете в Дън Девери. Казвали са ми, че там имало древни храмове, където жреците знаели всичко, което има да се знае. Готова съм да се обзаложа, че има книга или нещо подобно и ще можете да наемете някой, който да ви я прочете.

— Това е идея! — усмихна й се той. — Ти наистина ме приемаш на сериозно, нали?

— Разбира се. Баща ми винаги е казвал, че ако човек иска да стане жрец, боговете ще бъдат благосклонни към онези, които му помагат.

— Баща ти изглежда е чудесен човек. Работата е там, че никой не ме приема на сериозно, дори и Нед. Искам да кажа, че той ме обича, брани ме и тъй нататък, но ме смята за смахнат, разбираш ли, макар и да не си го признава.

— Е, добре, аз не ви смятам за смахнат.

— Наистина ли?

— Наистина. Ще бъда честна с вас. Смятам, че сте ексцентричен човек, но съм срещала и по-странни по дългия път. Та в сравнение с тях вие сте си съвсем обикновен.

Той отметна глава и се разсмя. Смехът му я изненада, защото беше дълбок, равен и наистина изпълнен с веселие, а тя осъзна, че е очаквала да е също така спънат и необикновен, както и говорът му.

— Е, добре, може би наистина трябва да отида в Дън Девери и да видя повече свят — каза накрая той. — Бих могъл да измъкна пари от братята си. Вероятно ще ми дадат малко, просто за да се отърват за известно време от мен, разбираш ли? Благодаря ти, Джил. Не съм се сещал за това. Мразя градовете, а така и не ми е хрумвало, че в тях може да се намери и нещо, което да си струва.

— Аз обаче ги харесвам. Вонят, но там винаги има страшно много неща да се видят въпреки вонята.

Той се усмихна, като я гледаше толкова топло, че тя веднага стана предпазлива, сещайки се, че са сами и никой не ги вижда. Не се боеше от него, защото можеше да му излезе насреща във всякакъв вид бой, но не искаше да го насърчи по никакъв начин в нещо, което щеше да предизвика неприятности с Родри. Не искаше да види бедния Перин убит от нейния ревнив мъж. Усещайки, че настроението й се е променило, той въздъхна и погледна настрани.

— О, ъ, а, такова, може би щях да стана добър жрец. То е сигурно, че не ме бива много за войн.

— Е, хайде, не хвърляйте кал върху името си.

Той кимна разсеяно. Джил зачака да продължи и чака ли, чака, докато след около двайсет минути й стана ясно, че той е способен да седи с часове, без да говори. Не изпитваше интерес към него като към мъж, но като загадка я привличаше.

Тази нощ войската спря да лагерува на около двайсет мили североизточно от дъна на Греймин, на самото място, станало причина за войната. Щяха да останат там и да изпратят вестител до брата на Надрик. Тъй като времето беше топло, каруцата, натоварена с благородните останки, беше оставена доста встрани от лагера и по посока на вятъра. Както забеляза Нед, беше напълно възможно Ейгуик дори да не развие трупа на брат си и да не види как е бил обезобразен.

— Да се надяваме да стане така, милорд — рече Родри. — На какво разстояние е дънът на лорд Ейгуик?

— Само на десет мили. Ако имаме късмет, той ще дойде утре преди залез-слънце.

Върнаха се заедно в лагера, разположен на една поляна. Прахът се сгъстяваше и ставаше кадифеносив, но Родри, разбира се, можеше да вижда много добре благодарение на елфическата кръв, която течеше в жилите му. Когато минаваха покрай един мършав храст, съзря вътре в него да се движи нещо и спря да погледне по-добре, защото не можеше да очаква толкова близо до куп човешки същества да се е скрил заек или друго животно. Свит между разкривените стебла, видя един от Дивите, какъвто преди не беше срещал: почти черен, разкривен гном с дълги зъби, издути очи и червени нокти. За миг той го изгледа с ужас, сетне изчезна.

— Нещо не е наред ли? — попита Нед.

— Няма нищо, милорд. Стори ми се че… о, че някой е изпуснал нещо от багажа, но се оказа просто камък.