Катрин Кер - Магия за зора

— Да се надяваме, че Родри не е някъде отвъд конете — промърмори Мерик.

Изведнъж им се наложи да се притеснят поради далеч по-съществена причина от това къде би могъл да се намира Родри. Както яздеха бавно покрай лагера, спирайки от време на време да зяпат с престорено удивление, чуха някой да вика. Иззад палатките връхлетя в галоп отряд от десет души, раздели се на две и ги заобиколи, преди още да им мине през ума да бягат. Във всеки случай всеки опит за бягство би бил грешка. Водачът на отряда, сивокос мъж в карираните бриги на благородник, насочи коня си към тях.

— Не е необходимо да се притеснявате, момчета — рече той. — Просто искам да зная кои сте и на кого служите.

— Името ми е Гуин, а това е Мерик, милорд, и не служим на благороден лорд. Работим за гилдията на търговците в Лин Ебон, най-вече като охрана на кервани, но те ни изпратиха тук с писма и други подобни неща до новата гилдия в Дън Пир.

— А имате ли нещо, с което да го докажете, момче? Води се война и няма откъде да зная, че не сте шпиони.

Гуин бръкна в ризата си и извади тънка верижка с откраднат печат на въпросната гилдия. Лордът го разгледа, изръмжа одобрително и го върна.

— В такъв случай извинявайте. Продължете, но внимавайте по пътя. Най-вероятно няма да имате неприятности, ала си струва човек да си държи очите отворени.

— Така е, милорд, и ви благодаря.

Лордът махна с ръка, отрядът се раздели и ги пропусна, така минаха право покрай един войн, който според описанието трябваше да е Родри. Късмет, при това голям, помисли си Гуин, но погледна с безразличие към сребърния кинжал и изражението на лицето му не издаде с нищо какво мисли. Родри му отвърна на погледа със същото безразличие, обърна коня си и последва отряда, който се връщаше в лагера. Нито един от двамата не проговори, докато не бяха изминали около миля; тогава Мерик се разсмя, гърлено и мрачно.

— Е, добре, значи. Отсега нататък няма да се налага да пращам Дивите.

— Другите виждали ли са го?

— Не са. Говорих с Бридин чрез огъня снощи и те са все още твърде далеч на юг. На тях няма да им се налага да сканират, освен ако нещо не се случи с мен.

— Няма. Нали затова те придружавам.

— Нагъл си, нали? — Мерик се обърна на седлото и му се усмихна. — Но няма да отрека, че си най-добрият боец в Братството. Остава да се надяваме, че ако се стигне дотам, ще се окажеш по-добър от Родри.

— Да се надяваме, че няма да се стигне, те го искат жив.

През първите няколко дни, след като войската замина и докато в дъна чакаха в напрежение за вести, Джил прекарваше голяма част от времето си с Перин, обикновено в гората. Ако слънцето и чистият въздух можеха да се нарекат лечение, те имаха много по-голямо оздравително въздействие от лежането. Скоро тъмните кръгове под очите му изчезнаха и оставаше по цял ден буден. Но независимо колко време прекарваше с него, тя не изпитваше чувството, че го познава, защото той беше въздържан и затворен в себе си като дивите животни, които толкова много обичаше. След първия им разговор повече не спомена, че копнее да стане жрец на Керун. Когато се опитваше да го заговори за семейството му или за живота в дъна, той винаги се отклоняваше и казваше нещо откачено, което слагаше край на разговора им. Изглежда се радваше на компанията й, но понякога тя се питаше дали не би предпочел да е сам. На третия ден обаче той разкри чувствата си по един тревожен начин.

Следобед тръгнаха на обикновената си разходка, но този път той й каза да заведе коня по-навътре сред дърветата, защото искаше да й покаже мъничко поточе, по брега на което растеше папрат. След като напои сивия жребец, Джил послушно се възхити на папратта и седна до него на хладната сянка.

— Би трябвало скоро да имаме вести от войската — заговори той. — Ако е имало сражение, ще изпратят вестоносец.

— Да се молим да са на път за дома, и то без да ги преследва чужда войска.

— Истината говориш. Макар че… а, ъ, о, такова…

Джил го изчака търпеливо да си събере мислите. Вече започваше да свиква с това той да прекъсва разговора за продължителни периоди от време.

— Ами, такова, чудесно беше да седя с теб в гората. Без съмнение няма да можем да го правим, когато Родри се върне.

— Разбира се, че няма да можем. Понякога Родри става отвратително ревнив, макар и да няма причини за това.

— О, а, ъ, значи няма причини за това?

— Никакви, милорд.

Тя застана нащрек, в очакване да види как ще приеме твърдия й отказ. За момент той се загледа печално в папратта.