Катрин Кер - Магия за зора

По-късно, докато седяха край лагерния огън, Родри определено усещаше, че го наблюдават, но колкото и внимателно да се оглеждаше около себе си, не видя човек или дух да гледа към него.

— Дяволски опасно е да се използват Диви да разузнават — рече човекът, който се наричаше Гуин.

— Зная, но не мога нищо да направя, докато не видя Родри в плът и кръв. — Неговият спътник вдигна поглед от сканиращото огледало, положено върху квадратно парче черно кадифе на масата пред него. — Поне се е измъкнал от обсадата. Тази скапана дребна вражда можеше да ни съсипе плановете.

Гуин само кимна, съзнавайки добре колко малко им оставаше да изгубят дивеча, когото преследваха, защото за малко щеше да го стигне Уирда на боец. Човекът, използващ името Мерик, зави внимателно огледалото и го сложи обратно в тайния джоб на дисагите си. И двамата бяха бардекци, но ги бяха избрали за този лов, защото в семействата им течеше деверийска кръв. Всеки от тях имаше права, тъмнокафява коса и достатъчно светла кожа, за да не бъдат забелязани в кралството, особено в северните провинции, където рядко се виждаха хора от тяхната родина. Всъщност майката на Гуин беше деверийка, продадена от нейния изпаднал в нищета клан като наложница на бардекски търговец. Доколкото си го спомняше, от бардекска гледна точка баща му също беше относително светъл, но беше виждал този човек само няколко пъти, преди него самия да го продадат като нежелано дете-роб на четири годинки. Не знаеше нищо за произхода на Мерик, а дори и истинското му име. Хората, избрани от братството за Ястреби, пазеха тайните си и позволяваха на другите да пазят своите.

— Знаеш ли къде се намира сега?

— Зная — рече Мерик, докато закопчаваше дисагите. — Не е далеч. Смятам, че ще бъде съвсем безопасно за нас да минем оттам утре. Бихме могли да спрем и да позяпаме някоя и друга минута войската. Никой нищо няма да си помисли. Кой пътник няма да спре и да позяпа какво правят благородниците.

— Вярно казваш. А след това?

— Наблюдаваме. Нищо повече. Помни това добре. От нас се очаква само да наблюдаваме отдалеч, докато Родри и момичето не останат сами на пътя. Тогава можем да повикаме останалите и да направим каквото трябва.

— Хубаво, но има нещо в този план, което ме смущава. Прекалено сложен е, оплетен и объркан като преплетените украси, които обичат тук.

— Да, и аз трябва да призная същото, но кои сме ние да спорим с нашите командири?

— Никои, разбира се.

— Шегата ти съвсем не беше смешна.

— Не съм се опитвал да се шегувам.

Гуин усети внезапен трепет на страх, сякаш произнасяйки напълно обикновената фраза „невин“ би могъл да призове Невин в стаята им в хана подобно на демон, който се появява при всяко споменаване на името му. Сетне отпъди нелогичната мисъл. Тя просто показваше притеснението му от объркания план, който стоящите по-горе в кървавата гилдия им бяха възложили да изпълняват. Много им беше лесно на тях, тъй както си седяха в безопасност на островите, да планират пленяването на Родри без използването на оръжие, за да не се привлече вниманието на деомера на светлината.

— Казал ли ти е някой какво се очаква от нас да направим с неговото момиче? — попита Мерик.

— Казаха ми. Да го убием. Ако има време, първо ни се разрешава да се позабавляваме с нея.

— Чудесно. По всички сведения е хубава.

— Но само ако няма опасност. Тя не е важна за онова, което се цели с цялата тази работа, или поне така ми казаха. Просто трябва да бъде отстранена.

Мерик кимна, възприемайки тази нова информация. Стояха прекалено ниско в гилдията на Ястребите, за да им казват нещо повече от онова, което трябваше да знаят. Гуин приемаше невежеството като част от дисциплината, но вътре в себе си се питаше какво имат намерение да правят с Родри кървавите гилдии, след като те най-сетне го закарат в Бардек. Нищо приятно без съмнение, но това не му влизаше в работата. Всъщност нито той, нито Мерик имаха някаква представа кой е наел гилдията им и ги е изпратил с тази задача. Кървавите гилдии приемаха работа от всеки, който можеше да плати висока цена, за което знаеха хора не само в Бардек, но и в Девери.

На другия ден тръгнаха от Бобир — селото, където бяха отседнали, и потеглиха на североизток. Около два часа след пладне стигнаха до широка поляна и военен лагер — пространство, заето от палатки на около трийсет стъпки встрани от пътя, и коне, които пасяха отвъд него. Повечето от бойците седяха на земята и играеха на зарове, но имаше постове, разположени на равни интервали около стана.