— Надрик не иска да преговаря за мир — рече тихо Нед. — Той предлага едно — ако се предадем без бой, ще пожали жените и децата. В противен случай ще опустоши дъна и ще избие всичко живо в него.
Когато Родри изруга под нос, останалите бойци кимнаха сащисани в знак на съгласие с него.
— А ако се предадем, какво тогава? — поиска да знае Родри. — Ще избеси всички мъже в дъна ли?
— Точно така, сребърен кинжал.
Родри върна парчето хляб на мястото му. За момент му се дощя да излязат и да атакуват, да се бият, да умре почтено, вместо да се поклаща на въжето като конекрадец, но пък трябваше да се мисли за съпругата на тиерина, слугините й, дъщерите му и малкия му син.
— Така да бъде — рече той. — Въжето е по-добра смърт от болестта. Казват, че човек приритвал веднъж и всичко се свършвало.
— Макар да си сребърен кинжал, ти си почтен човек, Родри от Аберуин. Надявам се само моите благородни съюзници да са също така честни като теб.
— О, така ли, милорд! Да не искате да кажете, че спорят помежду си?
— Точно така. Е, пъклите да го вземат, ще удържим малко, преди да направим каквото и да е. Копелето може да почака няколко дни, докато се наслади на попиканата си победа.
— Защо да не чакаме, докато ни умори от глад?
— Ами ако промени условията си? Не бих се изненадал, ако курвенският му син не поиска незабавна капитулация, за да запази живота на една-едничка жена.
Перин се събуди от слънчевите лъчи, които се стичаха по дърветата и в замаяния му поглед приличаха на копия от светлина. Седна и изкрещя от пулсиращата болка в ръката. На колене пропълзя до потока и пи, взимайки вода в лявата си шепа. После осъзна, че конят е изчезнал. Стана, олюлявайки се, направи няколко крачки и разбра, че не е в състояние да измине останалите двайсет мили до дъна. За щастие не се наложи да го прави. Още няколко ярда и застана напълно неподвижен, в очакване, почти без да мисли, докато изпита странно усещане, някакво трепетно чувство, твърдото убеждение, че наблизо се намираше ако не онзи кон, то поне друг. Следвайки го, се упъти встрани, без да обръща внимание на неудобството от това, че не върви право към дъна. Мина между дърветата, докато накрая видя пред себе си просветляване, което означаваше планинска поляна. Притеглянето на коня беше толкова силно, че се увлече, разбърза се и удари ранената си ръка в едно дърво. Когато изпищя на глас, чу в отговор тихо цвилене. Продължи напред, този път по-предпазливо, и се измъкна от гората, за да се озове в мъничка тревиста долина, където конят му пасеше със заплетени в тревата поводи. Когато Перин се приближи мъчително до него, конят вдигна глава и зарови муцуна в здравата му ръка.
— Да вземем да махнем тази юзда, приятелю мой. Ако умра по пътя и поводите ти се замотаят в храст или нещо подобно, ще загинеш и ти от глад.
Свалянето на юздата само с една ръка беше продължително и агонизиращо усилие, но най-накрая успя. Облегна се на коня за опора и разрови дисагите, където намери резервната риза на предишния му собственик и парче пастърма от елен. Със зъби накъса ризата на ивици и си направи груба примка за ръката, сетне изяде пастърмата, докато яздеше напред, водейки коня с колене. Цял следобед продължи да се придвижва бавно напред, като се промъкваше през разположените далеч едно от друго дървета, катереше се нагоре по възвишения и слизаше надолу в оврази. На залез беше изминал още десет мили. Намериха друга поляна и той остави коня да пасе, завиждайки му за тревата, защото стомахът му се свиваше от глад. Имаше намерение да си почине само няколко мига, но още щом седна, сънят го победи.
Когато се събуди, поляната беше заляна от лунна светлина. Наблизо стоеше конят и спеше с отпусната глава. Нощта беше необикновено тиха; не се чуваше бухането на бухал, нито песента на щурците — нищо. Седна, учуден от тишината, и тогава видя нещо или някой да стои в края на поляната. Изруга шепнешком, надигна се и му се дощя да е при него мечът, изоставен на бойното поле. Фигурата направи крачка напред. Беше висока и стърчеше на лунната светлина — а дали това не беше лунна светлина? От здравите му голи ръце, също така осезаемо като да беше вода, капеше светлина, тя блестеше по златната лента около врата му, лъщеше по масивните рога, които се подаваха от подобна на еленска глава, макар и от нея да гледаха човешки очи. Перин заплака, обхванат от неистова, болезнена радост.
— Керун — прошепна той. — Мой най-свети господарю.
Голямата глава се обърна към него. Бистрите очи го огледаха, но не враждебно, а по-скоро безразлично; божеството вдигна ръце, за да благослови мъжа, който бе може би последният му истински поклонник в цяло Девери. После изчезна и остави Перин потопен в трепетно благоволение, което изтри всичката му болка и изтощение. По лицето му се стичаха сълзи. Той отиде до мястото, където се беше появило божеството, и коленичи на тревата, докосната от него и по този начин станала вече свещена.
Читать дальше