Катрин Кер - Магия за зора

С въздишка кралицата смени темата и от личните проблеми мина на една конкретна песен, която бардът беше изпял в залата предишната вечер.

Скоро след пристигането на Невин започнаха и първите снегове. Езерото замръзна, стана лъскаво и кораво, а обработваемите земи се простираха под снежна пелена, като само далечни струйки дим бележеха местата на къщите. Животът в дъна вече имаше за свой център огромните огнища в голямата зала, където благородниците седяха близо до огъня, а слугите лежаха на топлата слама с кучетата. Докато сънливите седмици се точеха, Невин започна истински да се привързва към Марин. Трудно бе да не обикнеш това дете — то беше винаги весело, любезно, невероятно самоуверено поради положението си на белязан принц и в същото време искрено загрижено за доброто на останалите. Невин разбра, че ако успее в своите планове и Марин наистина седне на деверийския трон, всеки щеше да се обръща към детството му и да казва, че очевидно е бил роден за крал. Без съмнение щяха да се появят малки легенди за смелост, която е надминавала годините му, а обикновените събития от това време щяха да се разглеждат като впечатляващи знамения. При такъв начин на мислене никой нямаше да се сети, че майка му е била високо образована жена, а баща му — необикновено благороден мъж. Невин беше готов да остави нещата така. Та нали в края на краищата той беше там да създаде един мит, а не да пише история.

А митът сякаш наистина напираше да бъде създаден. Малко преди Празника на Слънцето, на който щеше да бъде отбелязан и десетият рожден ден на Марин, принцът дойде за урока в стаята на наставника си с необикновено загрижен вид. Тъй като умът на момчето не можеше да се съсредоточи по време на четенето, накрая Невин го попита какво е станало.

— О, всъщност нищо. Но, сър, вие сте мъдър мъж. Знаете ли какво означават сънищата?

— Понякога да, но някои сънища означават единствено, че сте хапнали повечко, преди да си легнете.

Марин се изкиска, сетне наклони замислено глава.

— Според мен не беше от тези сънища. Докато го сънувах, изглеждаше съвсем действителен, но когато се събудих, ми се стори глупав. — Размърда се на стола си и погледна смутено настрани. — Татко казва, че един истински принц никога не се надува.

— Баща ви е прав, но никой не може да ви обвини за онова, което правите насън. Ако искате, кажете ми какво сте сънували.

— Сънувах, че съм крал на цяло Девери. Беше толкова истинско! Водих войската си, нали разбирате, и можех да помириша конете и всичко останало. Намирахме се в Кантрей и побеждавахме. И вие бяхте там, сър. Бяхте моят кралски съветник. Целият бях облян в пот и мръсен, но бойците ме приветстваха и ме наричаха крал.

За миг Невин затаи дъх. Възможно беше принцът да е приел по онзи невероятен начин, по който децата могат понякога да четат мислите на възрастните, за да им направят удоволствие, образи от съзнанието на наставника си, но подробностите от рода на мириса на коне бяха толкова точни, че се съмняваше да е така.

— Смятате това за глупост, нали? — попита принцът.

— Не смятам. Можете ли да пазите тайна?

— Мога много добре, а ако искате — ще ви се закълна.

Невин заби поглед в очите на момчето — там, където се намираше душата му като приготвени за огъня дърва в огнището, които чакаха за искрата в праханта.

— Закълнете ми се, че няма да повторите казаното от мен нито пред баща си, нито пред майка си, пред жрец или пътуващ търговец, пред никого.

— Кълна се в честта на своя клан, в кралския си произход и боговете на моя народ.

— Добре тогава. Един ден вие наистина ще бъдете крал на цяло Девери. Великият бог Ум ви е белязал в свой оракул и ме е изпратил тук да помагам на Ваше височество.

Марин погледна встрани, лицето му беше бледо, меките му момчешки устни полуотворени, но очите му бяха на бъдещ крал.

— Вие сте деомер, нали сър, от онези, за които се разказва в приказките? Но, татко казва, че вече няма такова нещо като деомер, че всичко това го е имало по Времето на Зората.

— Така ли, Ваше височество? Гледайте в огнището.

Невин призова Дивите и щом щракна с пръсти, те отначало послушно изгасиха огъня, сетне го запалиха отново така, че лумна висок пламък.

— О, великолепно! В такъв случай сънят ми е бил наистина, ама наистина истински?

— Така е, но нито дума на жива душа, докато не ви кажа, че времето е дошло.

— Няма. И да умра, няма да кажа.

Говореше така тържествено, че не приличаше на дете, а по-скоро на мъж, изпаднал в един от онези редки моменти, когато равнищата на душата се сливат и позволяват нещичко от собствения й Уирд да се промъкне в съзнанието. Сетне мигът отмина.