Катрин Кер - Магия за зора

— Е, добре, предполагам, че щом ще ставам крал, добре е да зная всички проклети закони, но, о, майчице мила, колко са скучни! Не можем ли за известно време да почетем за битки и такива неща.

— Много добре, Ваше височество. Както желае принцът.

Тази нощ Невин трябваше да признае пред себе си, че е доволен от начина, по който се развиваха нещата. Можеше единствено да се надява, че ще има достатъчно време да подготви както трябва момчето — поне още пет години. Той щеше неизменно да стои до Марин, докато дългата война приключи и в страната настъпи мир, но искаше да сложи на трона не кукла, а крал.

Късно в един топъл есенен ден сребърните кинжали стигнаха до тревистите брегове на Требиткавер. Настана организирана бъркотия, докато деветдесет мъже устройваха лагер за сто и петдесет коня и петнайсет жени, които го следваха; разпъваха палатки и взимаха провизии от две каруци. Шепа незаконни деца тичаха насам-натам и крещяха, най-сетне свободни, след като бяха прекарали един дълъг ден седнали зад някое седло. Докато останалите работеха, Мадин и Карадок се разхождаха, подвикваха по някоя заповед или пък шега. До купчина седла уморената Клуна кърмеше неспокойната си нова дъщеря Помиан. Изглеждаше толкова бледа и едва се държеше, че Мадин приклекна до нея.

— Как се чувстваш, момичето ми? Не биваше да тръгваш толкова скоро след раждането на детето.

— О, та на мен не ми трябва да съм по-добре. Така е по-хубаво, отколкото да не успея да те настигна.

— Бихме могли да почакаме няколко дни.

— Ъ, той капитанът сигурно щеше да чака за такава като мен.

Тя премести бебето на другата си гърда; малкото момиченце вдигна глава и погледна с незрящи очи Мадин. Той й се усмихна и се запита кой ли й беше баща — въпрос, уместен за всяко дете, родено от жените, тръгнали след отряда, но като че ли той беше единственият мъж, който се интересуваше. Когато Карадок го извика да тръгват, той спомена на капитана, че според него Клуна изглежда болна.

— Е, сега ще може де си почине няколко дни — отвърна Карадок. — Смятам да оставим тук тази пиклива сбирщина, която се представя за отряд, докато двамата с теб отидем при този така наречен крал Касил.

— Много добре. Признавам, че не изглеждаме твърде представителни напоследък.

— Никога не сме изглеждали, а тези скапани жени и казармените копелета не ни помагат да имаме вид на бойна част.

— Трябваше да ни заповядаш да ги оставим, когато потеглихме от Елдид.

— Фъшкии. Ако щеш вярвай, но в сърцето на стария капитан има останала мъничко чест, момчето ми. Те са куп пачаври, но моите хора им издуха коремите, нали? Освен това така или иначе ми беше достатъчно недоволството, задето напускаме Елдид. Не исках да се стигне до открит бунт. — Карадок въздъхна дълбоко опечален. — Там се размекнахме. Това е бедата, когато остане човек твърде дълго на едно място. Трябваше отдавна да сме си тръгнали от Елдид.

— Аз все така не разбирам защо трябваше да си тръгнем.

Карадок му хвърли вкиснат поглед и го поведе извън лагера към брега на реката. На косите лъчи на слънцето водата течеше набраздена и златиста покрай обраслите с дива трева брегове.

— Няма да казваш това на никого или ще ти смачкам мутрата — рече Карадок. — Работата е там, че тръгнахме заради един сън, който сънувах.

Мадин се вторачи в него, без да може думичка да произнесе.

— В съня някой ми рече, че вече станало време. Не ми каза защо и за какво време, но чух гласа му и ми звучеше като крал, нахакан и заповеднически. Било време да потеглим на север. Ако умрем от глад в Пирдон, ще знам, че сънят е бил пратен от демони, но боговете са ми свидетели, че преди не съм имал такъв сън. Опитах се да не му обръщам внимание цяла скапана седмица. Но все ми се връщаше. Ако искаш, можеш да ме наречеш глупак.

— Нищо подобно. Но трябва да призная, че съм изненадан от дън душа.

— Не си изненадан и наполовина в сравнение с мен. Остарявам. Оглупявам. Скоро ще ми тече слюнка до някой кръчмарски огън. — Карадок отново въздъхна и поклати глава в привидна тъга. — Намираме се на около десет мили от дъна на крал Касил. Утре отиваме там, за да видим точно колко съм оглупял. Сега да се връщаме в лагера. Ще оставя командването на Оуейн и искам да му дам своите заповеди.