Катрин Кер - Магия за зора

На сутринта Мадин и Карадок тръгнаха рано от лагера и следваха реката до Друлок. След великолепието на Абернауд той не беше нещо особено за кралски град — около две хиляди къщи, натъпкани в обточена с греди каменна стена. Докато водеха конете си по улици, постлани със заровени наполовина трупи поради липса на калдъръм, Мадин започна да се пита дали Карадок наистина не започва да оглупява. Ако това беше перлата в короната на кралството, то изглеждаше, че кралят едва ли ще има как да си позволи сребърните кинжали. Намериха една кръчма до северната порта, поръчаха си пиво, сетне зададоха небрежно въпроси за краля и собствеността му. Когато кръчмарят се впусна да говори за честта, храбростта и далновидността на Негово величество, Карадок направо посърна. Накрая капитанът попита:

— Кажи ми нещо. Поддържа ли Негово височество голяма постоянна войска?

— Толкова голяма, колкото може да изхрани. Човек не знае какво ще направят онези елдидски кучета.

Наученото малко го поразвесели. Взеха си пивото навън, за да поседят на малка дървена пейка пред кръчмата. В този топъл, изпълнен с омара ден гражданите бързаха покрай тях да вършат най-различни работи; от време на време минаваше по някой стар селянин, повел муле натоварено със зеле, млад търговец в многократно кърпени карирани бриги, хубаво момиче, което не им обърна внимание по един многозначителен начин.

— Трябваше да тръгнем на север по-рано — рече Карадок. — Негово величество няма да иска да храни допълнителни хора цяла зима, след като летните сражения са свършили. О, проклет да е онзи сън! Дано демонът, който ми го е изпратил, да се удави в корито с конска пикня.

— Хубаво де, няма нищо страшно, ако отидем да попитаме.

Карадок кимна печално и отпи от пивото си. Надолу по виещата се улица отекна сребърен рог; появи се отряд конници, които вървяха ходом с тържествена крачка. Начело яздеха двама войскари, на чиито ризи имаше бродирани изправени на задните си крака жребци, а други четирима души охрана следваха отзад. В средата, на чудесен кестеняв кон яздеше красиво русо момче на около четиринайсет години. Отхвърлено на гърба му падаше наметалото на бели, червени и златисти карета, прикрепено на едното рамо с огромна златна брошка във формата на пръстен, украсена с рубини. До него на също такъв кестеняв кон яздеше старец с гъста бяла коса и пронизващи сини очи. Мадин му хвърли един поглед, сетне скочи и възкликна:

— Невин! Да славим всички богове!

Старецът се усмихна широко, обърна коня да излезе от редицата, махна, спря да каже нещо на момчето, сетне дойде при тях и слезе от коня си, а Мадин изтича да го посрещне. Той сграбчи протегнатата му ръка и силно я разтърси.

— О, пъклите да ме вземат, сърцето ми ликува да те види, сър.

— И моето също, че си тук — рече Невин с хитричка усмивка. — Виждаш ли, нали ти казах, че пътищата ни ще се пресекат отново.

— И беше прав. Какво правиш в Пирдон?

— Наставник съм на белязания принц. А останалите сребърни кинжали с вас ли са?

— Не са далеч от тук, лагеруват надолу по реката. Я чакай — откъде знаеш за тях?

— Ти как смяташ? Да е имал твоят капитан някакви необикновени сънища напоследък?

Мадин се смръзна от страхопочитание, което премина по гърба му като топящ се сняг. С половиницата в ръка озадаченият Карадок се приближи бавно към тях, а в това време младият принц слезе от коня и го поведе, за да се присъедини към наставника си. Когато Мадин и Карадок коленичиха пред него, принцът им кимна любезно, но жестът беше великолепен и твърд за толкова млад човек. На Мадин веднага му направи впечатление благородството на младия принц, внушителната му стойка, небрежно сложената му на дръжката на меча ръка — така, сякаш е участвал в толкова битки, колкото не отговаряха на годините му. Истински принц, мислеше си той, роден да бъде крал. При тази мисъл смразяващото страхопочитание се засили и той се попита какво ли търси в това забутано кралство магьосникът Невин.

— Ваше височество — рече старецът. — Позволете ми да представя сребърния кинжал Мадин и капитана на отряда — Карадок от Кермор. Мъже, вие коленичите пред Марин, белязания принц на Пирдон.

Карадок погледна гневно към Невин, който беше споменал съвсем небрежно името му, без да го познава, но Невин не му обърна внимание и се усмихна любезно.

— Вие сте сребърните кинжали, така ли? — заговори Марин с привлекателна момчешка усмивка. — Може Пирдон да е на края на света, но съм чувал за вашия отряд. Колко души наброявате?