Катрин Кер - Магия за зора

— Изправете се. Имате нашето разрешение да говорите.

— Смирено благодаря, Ваше височество — рече Карадок. — Отдавна, в средата на лятото, ми обещахте дар — тогава, когато го поискам.

— Това е точно така. Спомням си съвсем добре атаката, която поведе. Имам много чудесни коне за награда или може би украсена със скъпоценни камъни ножница за кинжала, който носиш. Или ето, мога да ти предложа тези нови мечове от Бардек. Те са от особено хубава стомана.

— Да, Ваше височество, но искам нещо с много по-малка стойност от това и, проклет да съм, ако не се смятам за глупак, че използвам обещаното ми заради него.

— Така ли? — принцът леко се усмихна. — Виждам, че и сребърните кинжали имат своите прищевки. Хайде, искай!

— Тогава, Ваше височество, дайте ми живота на младия Оуейн. Не обесвайте момчето.

Искрено стреснат, принцът вдигна чашката си и отпи малка глътка, после сви изящно и с безразличие рамене.

— Готово, но при едно условие — взимаш го от моя в твоя отряд. Не искам повече такива неприятности.

— Смирено благодаря, Ваше височество. Не безпокойте царственото си сърце. С бой рано или късно ще направя от момчето каквото трябва.

— Не се съмнявам, капитане, че можеш да вкараш в пътя с бой и самия Адов властелин, при това по-скоро рано, отколкото късно. Ще повикам гвардеец. Нямам представа къде са сложили момчето.

Гвардейци с факли отведоха Мадин и Карадок обратно на двора, където до външната стена имаше струпани кръгли каменни складови бараки. Друг гвардеец се беше подпрял на мъничка постройка без прозорец, с железни решетки на вратата. Като чу вестта, той отстъпи с удоволствие.

— Наистина не ми се стори съвсем справедливо. Благодаря ви, че променихте решението на Негово височество.

Карадок сви рамене, вдигна резето и отвори вратата. Оуейн седеше вътре на купчина мръсна слама, прегърнал коленете си и с обляно в сълзи лице.

— Идвате вече да ме бесите ли? — гласът му беше съвършено равен. — Радвам се, че ще се свърши и въпросът ще бъде приключен.

— Ти въобще няма да бъдеше обесен, малки глупако — рече Карадок. — Купих помилването ти. А сега излизай оттук!

Оуейн направи няколко бавни, колебливи стъпки към вратата, сякаш се боеше да не се събуди от този чудесен сън. Карадок го хвана за лакътя с едната си ръка, а с другата го зашлеви през лицето.

— Това ти е задето забрави, че се намираш в кралската зала. — И отново го зашлеви, този път по-силно. — А това — задето нанесе втори удар. Още веднъж подхлъзнеш ли се по този начин, ще ти прережа гърлото, няма да ти чупя врата. Разбра ли ме?

— Разбрах. — Оуейн едва можеше да шепти; без съмнение устата му беше изтръпнала от шамарите. — Но защо ме е помилвал?

— Защото те искам в моя отряд. И без това няма дълго да живееш като сребърен кинжал.

Оуейн кимна разтреперан и впери поглед в двора, сякаш беше най-красивата гледка на света. Той стигна много близо до портите на Отвъдните земи, помисли си Мадин, а и начинът, по който щеше да умре, нямаше да е от най-приятните.

— А сега слушай! — продължи Карадок. — Заради тебе загубих възможността да получа един бардекски меч, така че дяволите ще те вземат, ако не се биеш като кучи син и не си отработиш заплатата. Тръгвай с мен! Ще изпратя някой друг да ти прибере нещата от казармата на гвардейците. Не те ща наблизо до когото и да е от предишните ти другари.

Оуейн кимна отново, но продължаваше да трепери; очевидно не беше в състояние да каже каквото и да е. Мадин сложи ръка на рамото му.

— В отряда няма човек, който да не се е опозорил така лошо като теб — рече му той. — А мнозина от нас и дяволски по-лошо. Хайде, тръгвай, момчето ми. Ще се почувстваш по-добре сред себеподобни.

Оуейн започна да се смее, смехът беше нисък, истеричен и той не спря през целия път през двора до казармата.

Небето беше надвиснало и с цвета на цепен камък, а студеният вятър шумеше в клоните на голите дървета, застанали като часови на брега на широкото изкуствено езеро. Дълъг около половин миля, каменният път се издигаше над сивата, набраздена вода и водеше до мястото, където се издигаше дънът — дворец на Касил, крал на Пирдон. Невин се изправи на стремената и едва зърна високия брох, скрит зад каменните стени. Спря коня си и товарното муле до него, за да разгледа мястото, което щеше да бъде негов дом през следващите няколко години, ако всичко минеше добре. Друлок наистина отговаряше на описанието на оракула на Ум. Навсякъде около острова се виждаха струпани папури, а заради задаващата се буря на пясъчния пристан бяха изтеглени малки кожени лодки.