Катрин Кер - Магия за зора

— Зная какво търсиш, сребърен кинжал. Клуна вече тръгна, и то без съмнение с някое от вашите момчета.

— Без съмнение. С благосклонното разрешение на госпожата ще изчакам малко да видя дали няма да се върне.

Готвачката изсумтя и отметна с малкия си пръст кичур посивяла коса от челото си.

— Вие, сребърните кинжали, сте странни хора. Повечето мъже биха вили от ярост, ако момичето им се измъкне с другиго.

— Делим онова, което получаваме и когато го получаваме. Просто се радвам, че Клуна е разумно момиче.

— Разумна, тя! А разумно ли е да станеш известна като едно от момичетата на сребърните кинжали. Почвам да си мисля, че трябва да набия малко здрав разум в главата на това момиче, ама наистина.

— О, чакай, чакай! Как можеш да си така жестока, че да ни откажеш мъничко удоволствие, след като се бием за честта на Елдид?

— Чуйте го само! — готвачката обърна очи към небето, за да призове боговете. — Вън от кухнята ми, барде! Будиш лоши мисли в главите на момичетата, които мият съдовете.

Мадин й се поклони подигравателно и излезе, пробивайки си път през кучетата. Докато пресичаше двора, се сети, че когато тръгна от казармата, там бяха всички от отряда. Беше готов да споделя Клуна с други сребърни кинжали, но мисълта да я дели с външен човек го стисна за гърлото. Вмъкна се през задната врата на голямата зала и задигна една факла от халката, на която стоеше, сетне претърси двора с нарастващо чувство на справедливо раздразнение. След пиршеството из него щъкаха много хора — слуги носеха дърва за горене и бурета с пиво, преситени войскари отиваха бавно към казармата или към нужниците, слугини търсеха да пофлиртуват или изпълняваха подобни задачи за благородните си господарки. На половината път от конюшните видя онази, която търсеше — Клуна вървеше под ръка с един от кралските гвардейци. От безредието в полите й и сламките в косите Мадин разбра, че подозренията му са напълно оправдани. Тя сама премахна и последните остатъци от колебание, като изпищя, щом го зърна.

— Така! — Мадин вдигна факлата като човек, който залавя крадец. — И какво означава всичко това, момиче?

Клуна нададе злощастен писък и захапа юмрука си. С ръка върху дръжката на меча си Оуейн се изстъпи на светлото. Мадин осъзна, че положението може лесно да се превърне от дразнещо в опасно.

— Теб какво ти влиза в работата, кученце такова? — сопна се Оуейн. — Излиза, че дамата предпочита истински мъж, а не крепостен с меч.

На Мадин му трябваше цялата воля, за да се възпре да не удари Оуейн през лицето с пламтящата факла. Изпълнен с ярост той съвсем смътно осъзнаваше, че наоколо се е събрала тълпа, но чуваше как Клуна продължава ли, продължава да дърдори на някакъв съчувстващ й слушател. Оуейн стоеше и му се усмихваше, устата му бе извита в изключително злорада усмивка.

— Е, хайде, старче — рече накрая той. — Нямаш ли какво да ми кажеш?

— Охо, ще имам много да ти кажа, момченце. Забравяш, че говориш на бард. Много, много отдавна не съм съчинявал хубава закачлива песен.

— Няма да посмееш! — Гласът прозвуча като плача на възмутено дете. — Това не е честно!

Тогава наобиколилите ги зрители избухнаха в смях; въпреки цялото си умение да върти меча той изглеждаше като сърдито хлапе и Мадин се засмя тихо, мислейки си, че всъщност няма особено значение кой се е търкалял в сеното с Клуна. Тъкмо се готвеше да каже нещо примирително на момчето, когато Оуейн, с пламнало лице, разкопча колана на меча си и го хвърли на калдъръма.

— Е, добре тогава, барде! — озъби се той. — Ако извадя меч, ще наруша законите, но подай факлата на някого и ще ти размажа лицето на камъните.

— О, в името на всички богове на небето, Оуейн — рече уморено Мадин. — Та тя едва ли си струва…

Оуейн замахна да го зашлеви и той едвам свари да избегне шамара. При това се чуха викове и неколцина мъже от тълпата зрители изскочиха и сграбчиха младежа. Той виеше и псуваше, опитвайки се да се освободи, но те го дръпнаха назад и продължиха да го държат. Съдейки по гербовете на ризите им, Мадин разбра, че и те са гвардейци. Причината за неочакваната любезност си проби път през зрителите.

— И каква става тук? — попита Уеврил, капитанът на кралската гвардия. — Оуейн, в името на черния космат задник на Адовия властелин! Кълна се, че имаш за майка Неприятност, а за баба Двойна неприятност! Какво ти правеше, барде?

— Нищо, наистина нищо, само дето стана за смях.

— Извинявам се! — намеси се Клуна, ридаейки. — Не съм искала да създавам неприятности, Мадо — направи пауза, за да издаде два влажни хлипа. — Наистина не съм.