Катрин Кер - Магия за зора

Карадок отведе сребърните кинжали обратно в казармата им, преди голямото пиршество да е приключило, за да избегне пиянски сбивания между своите хора и войскарите на краля. Докато пресичаха двора, Мадин изостана да повърви с Каудир, чийто деформиран крак не му позволяваше да ходи достатъчно бързо. През портите, съпроводен от тропот на копита и дрънчене на такъмите, влезе отряд от личната гвардия на краля. След като бяха прекарали на студа, патрулирайки дълго време, войскарите бяха гладни и копнееха да стигнат до топлината и пиршеството в залата. Имаше предостатъчно място да минат, но започнаха да крещят и да ругаят по Мадин и Каудир да се отдръпнат. И двамата бяха готови да го сторят, но Каудир се придвижваше прекалено бавно и мъчително. Един от конниците се наведе от седлото.

— Махни си скапания задник, зайко! Хром дребосък като теб е трябвало да го удавят още щом се е родил.

По-голямата част от патрула се разсмя, а Мадин се извъртя и посегна към меча си, но Каудир го хвана за ръката.

— Не си струва. Свикнал съм да бъда обект на подигравки.

Продължиха и Каудир се опита да побърза.

— Виж го как подскача! — викна друг гвардеец. — Прав беше за зайците.

Тогава водачът на патрула, който беше отишъл напред, обърна коня си и се приближи в тръс.

— Дръжте си езиците, копелета такива! — младият Оуейн беше побеснял. — Кои сте вие да се подигравате на човек, който страда от нещо, дадено му от боговете?

— Охо, я се чуй, момко!

Като стрела Оуейн скочи от седлото, изтича до гвардееца, сграбчи го, смъкна го и го стовари на калдъръма, преди изненаданият мъж да реагира. Войскарят изпсува, скочи и замахна, но Оуейн го повали с един удар. Смехът и подвикванията внезапно секнаха.

— Да не съм чул някой да се подиграва на човек с неизличим недъг!

В двора настана мъртва тишина, ако не се броеше неспокойното потропване с копита на изнервените коне. Озадачен, но и доволен, Мадин не отделяше поглед от Оуейн, който беше едва седемнайсетгодишен, но се сражаваше вече от три години. Обикновено се държеше по най-арогантния възможен начин. Не му стигаха елдидските дракони по ризата, та на нея стоеше извезан спускащ се сокол, а същия знак го имаше на кинжала, седлото и, както изглежда, на всяко негово притежание. Освен това най-добре въртеше меч в гвардията, ако не и в цялото кралство, и другите гвардейци го знаеха. Войскарите от патрула слязоха от конете си да вдигнат намиращия се в безсъзнание мъж и да го прехвърлят върху седлото му, за да го отнесат. Оуейн кимна леко, приятелски, по посока на Каудир и ги последва.

— Ето ти загадка, и то каква — обади се Каудир. — Оуейн беше последният човек, когото съм смятал способен на такова нещо.

— И аз. Зная, че Карадок има много високо мнение за това момче. Може в края на краищата и да е прав.

В казармата двама от бойците палеха огън в каменното огнище. Други седяха по леглата и говореха за игра на зарове. Бледият, с вид на мишка Аргин, който беше един от най-хладнокръвните главорези в отряда, вече спеше и хъркаше като лятна буря, но никой не го разбутваше, за да го накара да млъкне. В продълговатата стая миришеше на пот, дим от дърва и коне, особено на коне, тъй като животните бяха настанени точно под покрития с цепени плочи под. След всичките години, през които беше воювал в един или друг боен отряд, тази миризма носеше комфорт на Мадин, защото му говореше, че си е у дома. Той седна на леглото си и извади арфата от подплатената й кожена торба.

— Слушай, Мадо! — подвикна Ейтан. — В името на всички богове в Отвъдните земи, не ни пей онази проклета песен за набега, който крал Бран предприел, за да задигне говеда.

— О, я вземи да млъкнеш. Опитвам се да я науча.

— Та ние всички вече я научихме — намеси се Карадок. — До гуша ми е дошло да пропускаш куплети по средата и да се връщаш от началото.

— Както заповяда капитанът. Но да не вземеш да ми отрежеш главата за това, че не зная нова песен. — Силно раздразнен, той прибра арфата и излезе навън, последван от малка тълпа разочаровани Диви, които го дърпаха за ръкавите и крачолите на бригите, опитвайки се да го накарат да се върне и да пее. След като не им обърна внимание, започнаха да изчезват, по няколко наведнъж, но всички имаха изпълнени с укор изражения на мъничките си личица. Отиде направо в кухненската колиба, защото едно от момичетата, които миеха съдовете, на име Клуна го харесваше достатъчно, за да се измъква от време на време и да ляга в яслата с него. По всичките му сметки трябваше вече да си е свършила работата. Вратата на кухненската барака зееше отворена и навън, върху калдъръма се разливаше весела светлина, около която се бяха струпали ловните кучета на краля в очакване на остатъци от храна. Мадин ги разрита и застана на прага. Момичетата домиваха последните котли, а готвачката, сивокоса жена с огромни мускулести ръце, беше кацнала на висок стол и хапваше вечерята си от дървена паница.