— Така ли? А не ви беше трудно да ме намерите.
— Ами, аз следвах един от… — Мадин се прекъсна тъкмо навреме.
Сякаш разбрал, че говорят за него, синият спрайт се появи изведнъж, настани се на рамото му и го целуна по косата. Човечето насреща направо се опули, свали брадвата и се облегна на нея като на бастун. Хвърли бърз съзаклятнически поглед към Ейтан, който, разбира се, не беше видял нищо и се усмихна насила на Мадин.
— Е, в края на краищата може би ще мога да ви заведа при старата ловна хижа, но конете ви изглеждат изтощени от гадните дървета. Ей там, при онзи дънер, има поточе. Напойте ги първо. Между другото, казвам се Ото.
— Аз съм Мадин, а това е Ейтан. Благодаря ти за помощта. Познаваш ли отряда?
— Донякъде. Поработих за тях тази зима, като им оправях неща по такъмите и други такива работи. Аз съм ковач, разбирате ли. — Сега дойде ред на Мадин да зяпне. Какво търсеше ковач насред тази дивотия? Сетне му хрумна, че и Ото може по някакъв свой начин да се е опозорил.
— Виж, Карадок — така се казва водачът им — не е лош човек, като се има предвид какъв е — продължи Ото. — Иска да тръгна с тях на юг, когато потеглят. Обмислям го.
Докато Ейтан поеше конете, Ото влезе в колибата, а сетне отново се появи с кожен елек върху туниката си, като носеше различна брадва. Тя имаше дълга дръжка, пристегната с метал и очевидно направена за оръжие, което използваше сполучливо, за да почиства храсти и надвиснали клони. Пътеката беше толкова тясна и така се виеше, че мъжете трябваше да водят конете си. Към средата на следобеда стигнаха до огромна поляна, която имаше около пет акра, и видяха високите каменни стени на онова, което някога е представлявало ловната хижа на благородник. Дървените порти отдавна бяха изгнили и това им даваше възможност да видят броха, който все още бе в относително добро състояние, както и няколко разрушени колиби.
Когато се приближиха, излезе да ги посрещне самият Карадок. Ото ги запозна с него. Беше висок, строен мъж с дългите възлести ръце на човек, роден да върти меч, с изразени скули и светла коса на южняк. Изглеждаше на възрастта на Ейтан — някъде между трийсет и четирийсетгодишен, и въпреки че беше човек без чест, в гордата му стойка имаше нещо внушително, а проницателните очи, с които ги изучаваше, бяха видели доста от живота.
— Тъй като търсиш да наемеш хора — рече Ото, — ти доведох двамина.
— Интересно — Карадок им се усмихна мило. — Ето ти, Ейтан, с кантрейски глиган на ризата си, и Мадин, който е облечен като селянин, но носи меч. И аз изглеждах като вас двамата някога. Оставих боен отряд в Кермор малко… е, да речем, някак внезапно. Така и не можах да си кажа както трябва сбогом с моя господар. Съдейки по ризата, Ейтан, се обзалагам, че по гърба ти има белези.
— Не един. Но да съм проклет, ако кажа защо.
— Няма да питам. А сега ето и условията, момчета. Ще взема всеки, който пожелае, за едно лято. Ако не умеете да се биете, ще загинете в сражение и ще се отървем от вас. Ако умеете да се биете, тогава получавате равен дял от парите. И помнете: аз съм водачът на тази глутница кучета. Само да ми създадете неприятности и ще ви съдера от бой. Изпишете това с големи букви върху гадните си сърца — ще се подчинявате или няма да бъдете с мен.
Очевидно Карадок знаеше какво говори и това стана ясно веднага след като влязоха в дъна. Вместо купчината боклуци, каквато Мадин се боеше, че ще завари, лагерът беше чист като казармата на голям лорд. В отряда имаше трийсет и шест души и нещата им бяха добре поддържани, конете им — хубави, здрави, а дисциплината беше фактически по-стегната отколкото в предишния отряд на Мадин. Докато Карадок представяше новите членове, останалите го слушаха с такова стриктно и изпълнено с уважение внимание, че Мадин започна да се пита, дали не е благородник. Ото дойде с тях, слушаше Карадок и си поглаждаше замислено брадата, но не каза нищо, докато всички не излязоха отново навън, за да могат Мадин и Ейтан да разседлаят конете и да си свалят нещата.
— Е, Ото — попита Карадок. — Скоро ще потегляме. Ще дойдеш ли с нас в Елдид?
— Ще взема да дойда. Свикнах с малко компания, особено такава, която може да плаща на един ковач по-добре от вонящите крепостни в гората.
— Можем наистина и веднъж стигнем ли в Елдид, там ще ти хареса.
— Ха, в това се съмнявам. Винаги са казвали, че в Елдид има много елфическа кръв.
— Я не започвай пак! — Карадок си придаде скръбно изражение. — Колкото и да уважавам занаята ти, добри ми ковачо, трябва да ти кажа, че има някои неща, за които не ти сече пипето. Елфи, виж ти!
Читать дальше