Катрин Кер - Магия за зора

— Подигравай се колкото щеш, но когато в жилите на човека тече елфическа кръв, на него не може да се разчита.

— Така както говориш, същото може да се твърди за всеки човек, за чийто клан се разказва някакъв мит. — Карадок прокара пръст по сребристото острие на брадвата на Ото. — Но можеш да говориш колкото си щеш за елфи, стига да упражняваш своята магия върху металите. Когато всички станем богати като лордове и най-славният свободен отряд в цяло Девери, ще ни направиш мечове от този твой магически метал.

— Ха! Трябва да си крал, за да можеш да си го позволиш, приятелю. Голям късмет ще имаш да станеш достатъчно богат, за да платиш и за един кинжал от него.

След като Мадин и Ейтан настаниха и нахраниха конете си в обора, един от бойците на име Стевик дойде да им помогне да си пренесат нещата в броха. Когато вдигна голямата кожена торба, в която се намираше арфата на Мадин, той широко се засмя.

— Кой от вас е бардът?

— Аз — отвърна Мадин. — Но не съм нищо особено, по-скоро съм може би гертдин, а дори и това е малко съмнително. Мога да пея, но нямам познанията на бард.

— Кой ли пък дава и свинска пръдня за това кой е бил пра-пра-пра-пра нещо си на някой лорд? Това е наистина голям късмет — Стевик се обърна и подвикна на Карадок. — Ей, капитане, имаме наш си бард.

— Сега остава да започнем да ядем от сребърни съдове, както се полага на лордове като нас — Карадок бавно се приближи. — Но един бард ще е нещо полезно през зимата, когато всички вие създавате неприятности, защото нямате какво друго да правите. Е, добре, Мадин. Ако пееш достатъчно добре, ще те освободя от работа в кухнята и дежурство по конюшня, но от теб очаквам да съчиниш песни за нашите битки, тъй както би го направил за някой лорд.

— Ще се постарая да пея тъй, както заслужаваме, капитане.

— По-добре отколкото заслужаваме, Мадин, моето момче, защото инак ще звучиш като разгонена котка.

След като се навечеряха с еленово месо и ряпа, Мадин получи възможност да попее, седнал на разклатената, наполовина изгнила маса в някогашната голяма зала на лорда. Още след като изпя една балада, разбра, че мястото му в отряда е осигурено. Бойците слушаха така, както могат да слушат заскучали до смърт хора — напълно очаровани, без да забелязват, нито пък да ги е еня, когато прозвучеше фалшиво или се поколебаеше за някой стих. След като бяха преживели цяла зима, без да имат с какво да се забавляват извън играта на зарове и дъщерята на ковача, те го аплодираха, сякаш бе най-добрият бард в кралския двор. Тази нощ го накараха да пее, докато пресипна и дори тогава без желание се съгласиха да спре. Разбира се, само Мадин и Ото знаеха, че залата е пълна с Диви, които слушаха не по-малко съсредоточено от хората.

По-късно през нощта остана известно време буден й заслушан в познатия звук от хъркането на други мъже, които спят наблизо в тъмнината на казармата. Върнал се бе към миналото си като член на боен отряд и се питаше дали не е сънувал онези магични месеци в Брин Торейдик. Изминалата зима му се струваше като изгубен рай, когато е имал добра компания и своя жена, когато е могъл да зърне един по-широк, по-свободен свят на мир и деомер — само един много бегъл поглед; а сетне вратата се бе затръшнала под носа му. И отново се беше върнал към войната, войн без чест, с едничка цел в живота да спечели уважението на други обезчестени мъже. Поне Белиан щеше да роди детето му в Кантрей — един мъничък живот, който щеше да живее и след него, и да е по-добре като селянин, отколкото баща му като войн. Мислейки си за бебето, накрая успя да заспи, усмихвайки се на себе си.

В деня, когато Мадин напусна Брин Торейдик, Невин прекара много часове да затваря пещерите за лятото и да нарежда билки и лекове в платнени торби, за да ги натовари на мулето. Предстоеше му да измине повече от деветстотин мили, а спирките по този път щяха да са ключови за осъществяването на дългосрочните му планове. За да успее да направи така, че един крал с деомер в себе си да донесе мир на страната, имаше нужда от подкрепата на могъщи приятели, особено сред жреческите общности. Освен това му трябваше човек с кралска кръв, който да е достоен за неговите планове. А това, както си казваше той, можеше да се окаже най-трудната част от делото.

Първата седмица от пътуването беше лесна. Пътищата на Кантрей гъмжаха от бойни отряди, които се събираха, за да се отправят към Дън Девери за летните сражения, но никой не го закачаше, понеже приличаше на опърпан стар билкар с бавно пристъпващо муле, с кърпено кафяво наметало и бяла коса, която местните войни уважаваха като признак на дълбоката му старост. Той проследи пътя на Канавер дотам, където се вля в реката Нер близо до град Муир — място, изпълнено със спомени отпреди двеста години. Както правеше всеки път когато минаваше през Муир, отиде в последната останала дива гора, сега ловен резерват на Южния клон на Глиганския клан. Сред група стари дъбове имаше древна купчина камъни, които бележеха гроба на Брангуен от Клана на соколите — жената, която беше обичал, онеправдал и загубил преди толкова много години. Винаги когато отиваше на това поклонение, се чувстваше малко глупаво — тялото й отдавна беше изгнило, а душата й се беше преродила няколко пъти от онзи нещастен ден, когато изкопа гроба й и помогна да се натрупа купчината камъни. Но все пак мястото продължаваше да означава нещо за него, ако не за друго, поне защото там бе дал прибързания обет, който стана причина за неестествено дългия му живот.