Катрин Кер - Магия за зора

На сутринта синият спрайт го събуди точно на зазоряване, като чисто и просто го оскуба така силно, че главата му пламна. Замахна да го цапне, а той му се засмя безмълвно и показа острите си като игли зъбки. Наблизо Ейтан все така спеше, но неспокойно — обръщаше се и се протягаше като човек, който ще се събуди всеки миг.

— Слушай внимателно, мъничко съкровище — рече Мадин на спрайта. — Някъде в гората има много хора като мен и Ейтан, бойци с мечове. При тях ще има и много коне и те живеят в каменна къща. Можеш ли да ме заведеш там?

Той дълго мисли, сетне кимна в знак на съгласие и моментално изчезна. Мадин реши, че не са се разбрали или просто е забравил, но щом бяха готови да потеглят, той се появи отново, танцувайки и подскачайки на брега на реката и сочейки на север.

— Не вярвам оня смрадлив кръчмар да ти е казал как да намериш мястото — обади се Ейтан.

— Абе, имаше някаква смътна представа. Ще се опитам да те заведа, но не се изненадвай, ако пообикаляме.

Мадин направи добре, че предупреди, защото от представата на Дивите за това как трябва да заведеш някого някъде имаше много да се желае. Още щом мъжете потеглиха на север, се появиха две сиви гномчета, които се присъединиха към спрайта, но непрекъснато го щипеха или се щипеха един друг и по този начин много го разсейваха. След като бяха навлезли навътре в гората, Дивите изчезнаха, като оставиха мъжете да следват в продължение на няколко мили неясна сърнешка пътека. Тъкмо Мадин вече бе решил, че трябва да престане да разчита на тях, и се появиха отново, кацнаха на врата на коня му и на рога на седлото, сочейки на запад, надолу по една тясна и наистина неравна пътека. Ейтан мърмореше (а това беше радващ признак за връщане към живота), но Мадин настоя да я следват и всеки път, когато пътеката се разклоняваше, послушно тръгваше по пътя, посочен от спрайта. Към пладне вече безнадеждно се беше загубил и не му оставаше друго, освен да върви натам, накъдето го водеха Дивите. Подскачайки от дърво на дърво, те се хилеха, кискаха се и сочеха в най-различни посоки, но Мадин винаги следваше синия спрайт, който се зъбеше на сивите гномчета, когато му противоречаха.

— Мадо, нека всички богове заедно с конете си да са ми на помощ, но се надявам, че знаеш какво правиш.

— И аз се надявам. Имам неприятното чувство, че с моя помощ се загубихме.

Театралното стенание на Ейтан беше достойно за изкуството на бард. Тъкмо когато Мадин смяташе, че е изрекъл горчивата истина, спрайтът ги изведе на голяма поляна, заобиколена от дънерите на дървета. Насред нея имаше колиба, построена от стволове, струпани цели, така че да образуват квадратна постройка — съвършено различна от всяка друга, която беше виждал. Покривът беше покрит грижливо с клони, а от дупката нагоре се виеше тънка струя пушек.

— В името на трите пъкъла, къде ни доведе ти? — Ейтан се задави. — Това нещо не е достатъчно голямо за отряд наемници.

— Не е. По-вероятно да е на някой от онези избягали крепостни, за които спомена кръчмарят.

Като чу гласовете им, навън излезе мъж. Беше един от най-ниските, които Мадин някога беше виждал — не повече от пет стъпки, но имаше широки рамене и мощни ръце като на миниатюрен ковач, а краката му напълно съответстваха по големина на останалото му тяло. Дългата му черна брада висеше под кръглата яка на вълнената куртка, която носеше върху бригите си. Държеше дълга дърварска секира като оръжие. Заговори със силен гърлен акцент:

— И кои сте вие, момчета?

— Само двама изгубили се пътници — рече Мадин.

— По-скоро крадци. — Човечето завъртя брадвата. — А какво ви доведе в тази проклета гора, а?

— Търсим отряд наемници — намеси се Ейтан. — Един кръчмар в Гадмир каза, че тук са се настанили.

— Искаме само да разберем дали ще ни вземат — рече Мадин. — Кълна се, че не сме крадци и във всеки случай не мога да си представя какво ще има за крадене у отшелник като теб.

Мъжът се замисли с готова брадва. Мадин обърна внимание на острието и едва не изруга на глас от изненада. Металът лъщеше точно като сребро, но острието му изглеждаше като стоманено и по него нямаше и следа от нащърбване или счупване.

— Виж какво — обади се Ейтан. — Ще се радваме да те оставим тук сам, ако ни покажеш как да излезем от тази скапана гора.

— Като се върнете назад по пътя, по който сте дошли, разбира се.

— Добри човече, ние сме се изгубили — побърза да каже Мадин, защото не му хареса мрачното изражение на ейтановото лице.