Катрин Кер - Магия за зора

Преди това Ейтан беше онзи, който командваше с лекота, взимаше решения, даваше заповеди, и то по начин, който караше другарите му с радост да го следват. Сега правеше каквото Мадин каже, без дори да намекне, че биха могли да постъпят иначе. Преди беше разговорлив, винаги готов, ако няма нещо сериозно да съобщи, да разкаже някаква история или да пусне шега. Сега яздеше, обвит в черен хирейд; понякога не отговаряше и на преките му въпроси. Това много измъчваше Мадин, но не можеше да измисли нищо, за да подобри положението. Често му се щеше да има как да говори с Невин и да поиска съвета му, но старецът се намираше далеч от тях и Мадин се съмняваше дали някога ще го види отново, колкото и да му се искаше това да стане.

Накрая стигнаха до голямата река Камин Ирейн, която още тогава беше „железен път“, защото по нея спускаха с шлепове добитата богата руда от Кергоней, а град Гадмир по онова време представляваше само голямо село с дървена отбранителна ограда вместо стени. Току до портите намериха нещо като кръчма, всъщност къщата на кръчмаря, чийто приземен етаж беше преграден с плетена стена и там, в нейната чупка, стояха маси и бурета с пиво. За няколко медни монети кръчмарят им донесе парче сирене и самун хляб като мезе към бирата, а сетне ги остави съвсем сами. Мадин забеляза, че никой от селяните не си дава зор да влезе в кръчмата, след като те бяха там, и каза това на Ейтан.

— Откъде да знаят, че не сме бандити. Ах, пъклото да го вземе, Мадо, не можем все така да продължаваме да скитаме по пътищата, докато накрая наистина не започнем да обираме пътниците. Какво ще правим?

— Проклет да съм, ако зная. Но съм мислил за това. Има и някакви свободни отряди, нали си чувал за тях? Може би ще е най-добре да се присъединим към някой от тях, вместо да се напъваме да намерим почтено място в боен отряд.

— Какво? — За миг частица от стария Ейтан проблесна в очите му. — Да не си се смахнал? Да се бием за пари, не за чест? О, богове, чувал съм, че стига да им платят по-добре някои от тези отряди сменяли страната, на която се бият, едва ли не насред сражението. Наемници! Те не са нищо друго освен безчестни боклуци.

Мадин спокойно го изгледа. С дълбока въздишка Ейтан потри лице с две ръце.

— И ние сме такива. Това искаш да кажеш, нали, Мадо? Е, добре, съвсем си прав. Боговете знаят, че капитанът на свободен отряд няма да има как да се подиграва на белезите по гърба ми.

— Точно така. Освен това трябва да намерим такъв, който да се бие на страната на Кермор или Елдид. Нито един от нас не може да рискува някой боец на Кантрей да ни види в лагера.

— О, фъшкии накуп, знаеш ли какво означава това? Докъде ще стигнем? Някой ден ще атакуваме гуербрета и стария ми отряд!

Преди Мадин не си беше позволявал да формулира тази мисъл — че някой ден животът му би могъл да зависи от това да убие човек, който преди е бил негов съюзник и приятел. Ейтан извади камата си и я заби със злоба в масата.

— Хей! — Кръчмарят дотича при тях. — Не е нужно да чупите мебелите, момчета.

Ейтан го погледна така страшно, че Мадин го хвана за ръката, преди да излее яростта си върху невинния селянин. Кръчмарят отстъпи и преглътна на сухо.

— Ще ти дам още една медна монета за нанесената повреда — рече Мадин. — Приятелят ми е в мрачно настроение днес.

— Тогава да иде да си го излива другаде, а не при мен.

— Много добре. И без това свършихме пикнята, която продаваш за пиво.

Тъкмо бяха стигнали до вратата, когато съдържателят викна след тях. Ейтан не му обърна внимание и излезе навън, но Мадин спря и изчака селянина, който побърза да дойде при него.

— Зная къде има такъв отряд, за който говорехте двамата с приятеля ти.

Мадин извади няколко медни монети и ги раздрънка в дланта си. Кръчмарят му се усмихна, като показа липсващите си зъби и му дъхна на чесън.

— Зимуваха недалеч от тук, истина ти казвам. Идваха от време на време да купуват храна. Отначало направо умирахме от страх, защото мислехме, че ще откраднат всичко, от което имат нужда, но плащаха добри пари. Трябва да го призная, макар и да бяха нагла пасмина и да се перчеха като някакви лордове.

— Гледай ти, късмет!

— Ама, виж какво, те вече може да са тръгнали нанякъде. От няколко дни не съм ги виждал, дъщерята на ковача наду корема, а дори и да се върнат, тя няма да знае кое от момчетата е свършило тази работа. Малката никаквица си разтваряше краката за всеки от тях, който си поискаше!

— Така ли? А къде бяха настанени?