Катрин Кер - Магия за зора

В един топъл ден, точно на смрачаване, Мадин стигна до каменния обелиск, който бележеше границата между гуербретствата. Минавайки с коня си покрай него, въздъхна дълбоко и с облекчение. Все още оставаше извън закона, но сега вратът му беше в доста по-голяма безопасност. Някога, в мирното и вече почти митично минало, всеки гуербрет в кралството щеше да уважи решението на Тибрин за поставянето му извън закона, но сега в продължителните и изтребителни войни бойците бяха прекалено ценни за лордовете, за да ги пропъждат надалеч с неудобни въпроси. За първи път от седмица насам той се отпусна достатъчно, че да запее. Двама от Дивите дойдоха да слушат песента — синият спрайт кацна на рога на седлото и му показа острите си зъбки, а на пътя до коня му започна да танцува едно разкривено кафяво гномче, което виждаше за първи път. Мадин толкова се зарадва, като ги видя, че едва не се разплака. С него щеше да пътува поне частица от магичната му зима.

Оказа се, че скоро се сдоби и с човешка компания, при това по начин, който никога не би предположил. Същата сутрин, когато премина покрай граничния камък, стигна до последното възвишение и за момент спря коня си да погледне надолу към просторната зелена равнина на Гуейнтейр — дома на ветровете, където дърветата, които селяните засаждаха с много труд, растяха наведени, сякаш застанали свити в постоянен страх от непрестанното свистене на вятъра. Денят беше искрящо бистър и на мили разстояние се виждаше тази земя, меко обрасла с първата зелена козина на тревата и зимната пшеница, осеяна тук-там с малки езерца и с кръглите стопанства на отдалечените една от друга ферми. Виждаше се също добре очертаният път, който водеше право на запад, а по него, на не повече от миля отпред, яздеше самотен конник.

Нещо не беше наред с него. Мадин го забеляза дори от това разстояние, защото човекът седеше превит на две върху седлото, а конят му избираше пътя си сам, вървеше с бавен ход и току спираше да си зобне от някоя туфа трева. От време на време ездачът идваше на себе си и поемаше управлението, но няколко мига по-късно отново се отпускаше. Първият порив на Мадин бе да поеме по някой страничен път и да не се обременява с чужди беди, но сетне си спомни за Невин, който бе рискувал собствения си живот, като излекува и подслони човек, поставен извън закона. Подвикна на коня си и потегли в бърз тръс. Ездачът пред него не го усети, че идва, или пък му беше все едно дали го преследват, защото така и не се обърна, нито погледна назад през цялото време докато Мадин го настигаше. Най-сетне когато се приближи достатъчно, забеляза, че целият гръб на ризата му е спечен от ръждивокафява засъхнала кръв. Човекът спря коня си и остана така отпуснат и уморен, сякаш канеше Мадин да се прицели добре и да свършва най-сетне с него.

— Ей! — подвикна Мадин. — Какво ти е?

При тези думи ездачът се обърна и той изруга на глас.

— Ейтан, боговете да са ми на помощ! Какво правиш по пътищата на Гуейнтейр?

— Мога да те попитам същото, Мадо. — Гласът му, който иначе беше дълбок и изпълнен с хумор, сега грачеше, задавен от болка. — Или си дошъл да ме прибереш в Отвъдните земи?

Мадин го зяпна за момент, сетне си спомни, че всички в Кантрей го смятаха за мъртъв.

— О, та аз съм също така жив, както и ти. Как те раниха?

— Не съм ранен. Бичуваха ме.

— Ах, конски фъшкии накуп! Можеш ли да пояздиш още?

Ейтан помисли дълго. Инак беше хубавец, с правилни черти, тъмна, леко прошарена на слепоочията коса и широко разположени сини очи, които сякаш непрекъснато се смееха на някаква шега. Сега лицето му бе сгърчено от болка, а очите — присвити и мрачни, като че повече нямаше да се разсмеят.

— Имам нужда от почивка — рече накрая той. — Да поседнем или искаш да продължиш напред и да ме оставиш?

— Какво? Да не си луд? Как така ще избягам от човек, с когото съм се запознал като петнайсетгодишно пале!

— Вече не зная какво могат да направят мъжете, а също и жените.

В близката ливада откриха приятна върбова горичка, засадена около езерцето за патици на някакъв фермер, но той никакъв не се виждаше. Мадин слезе от коня, сетне помогна на Ейтан да се смъкне и отиде да напои конете, докато приятелят му седеше замаян на сянка. Чудеше се какво ли означава всичко това. Ейтан беше последният мъж в цялото кралство, от когото Мадин можеше да очаква да се опозори, да бъде бичуван и пропъден от бойния си отряд. Ейтан беше любимец на своя капитан и втори след него в гвардията на гуербрет Тибрин. Беше от онези наистина почтени мъже, които са така ценни за всеки добър боен отряд — човекът, който сдобрява, приятел е с всички, урежда всякакви дребни спорове, възникващи — както си му е редът — когато на едно място в казармата са струпани много мъже. Случвало се бе и сам гуербретът да му иска съвет по дребни, свързани с отряда въпроси, но ето ти го сега опозорен, а позорът — изписан с кръв върху гърба му.