Катрин Кер - Магия за зора

— Не биха казали на такива като нас, но се обзалагам, че мога да позная доста добре. Точно на север, може би на около десет мили от тук, има гора. Преди беше ловен резерват на тиерина, но сетне, преди двайсет години и нещо, старият тиерин и всичките му мъжки роднини бяха убити в кръвна вражда, а с тези войни всичко стана толкова лошо, че нямаше кой друг да заеме владенията. Затова гората цялата обрасна с храсталаци и стана такава една гъста, но се обзалагам, че ловната хижа на стария тиерин все още си стои там някъде.

Мадин му подаде монетите и извади още две.

— Сигурно някое от момчетата в селото знае къде се намира тази хижа. — Той вдигна нагоре монетите. — Най-вероятно някой от по-младите си е пъхал носа там, просто от любопитство.

— Няма такова нещо и не ти го казвам, за да ти взема парите. Тази гора е опасно място. Говори се, че там бродели призраци, освен това най-вероятно е населена със зли духове, а в нея има и диваци.

— Какви?

— Ами, сигурно не е правилно да наричам бедните копелета диваци, защото всички богове са ми свидетели, че и аз бих направил същото, ако ми се наложи. — Той се приведе съвсем заговорнически напред. — Не ми изглеждаш човек, който ще хукне при нашия лорд да му каже какво е чул, но хората, живеещи в гората, са крепостни. Или по-добре да кажа, че преди време бяха. Убиха лорда си и избягаха, за да живеят свободни, и съвсем не бих казал, че ги обвинявам за това.

— Нито пък аз. Твоите диваци няма защо да се боят от мен, но доколкото разбирам, те няма да се спрат пред това да оберат някой пътник, стига да могат.

— Според мен смятат, че са в правото си след всичкия черен труд, който са положили.

Мадин му даде допълнителните монети и излезе при Ейтан, който стоеше до пътя с юздите на конете в ръка.

— Поклюкарства малко, така ли?

— Слушай какво, Ейтан, кръчмарят имаше новини за нас и като че ли си струва да ги проверим. Може би в гората на север от нас има свободен отряд.

Ейтан се загледа към поводите в ръката си и ги потри с уморени пръсти.

— Ах, фъшкии! — възкликна най-сетне той. — Да вземем да видим как стои тази работа, а?

Излязоха от селото и тръгнаха на север, следвайки реката. Ейтан вече доста се беше оправил, но гърбът все още го болеше и често почиваха. При така поддържаното темпо наближаваше залез, когато достигнаха гората, която се издигаше тъмна и сплетена в далечния край на дива поляна. Там все още стърчеше каменен стълб, който обявяваше, че дърветата са собственост на отдавна измрелия клан.

— Не искам да се мотая там вътре по тъмно — обади се Ейтан.

— Съвсем си прав. Ще лагеруваме тук. В реката има достатъчно вода.

Докато Ейтан се занимаваше с конете, Мадин отиде в края на гората да събере дърва за огъня. Заедно с него тръгна и дяла тълпа Диви, които тичаха насам-натам или подскачаха около него, сборище от зелени, целите в брадавици гномове, три огромни жълти същества с подути кореми и червени зъби и верният син спрайт, който беше кацнал на рамото му и ровеше с мъничките си ръчички из косата му.

— Ще трябва да изпея една песен тази вечер. Отдавна не ми се бе приисквало да свиря, но може би късметът ни се обръща.

Щом дойде време за свирня, Мадин усети, че сърцето му е все така натежало от грижа и нямаше настроение да захване някоя балада или рецитация. Настрои арфата, сетне свири откъси и парченца от различни песни или се упражняваше в рулади и акорди. Ейтан скоро заспа, легнал по корем с глава, подпряна на свитите си ръце, но Дивите останаха до последния акорд — огромна тълпа от духчета, която се простираше отвъд кръга светлина и през ливадата. Мадин се изпълни със страхопочитание, сякаш свиреше в кралския дворец, в голяма зала, препълнена с васали. Когато спря, по-скоро усети, отколкото чу да избухват неземни аплодисменти, в следващия момент те вече си бяха отишли. Потръпна силно и прибра арфата.

След като огради с пръст огъня, Мадин походи напред-назад по ливадата, не за друго, а защото беше неспокоен. Виждаше края на гората, която се мержелееше недалеч от тях, и дори нещо повече — долавяше присъствието й като някакво диво излъчване. Беше убеден, че я обитават не само бегълци. Сети се, че докато продължителните войни носеха нещастие на човешките същества, те бяха благодат за Дивите, защото им връщаха земята, която хората някога им бяха отнели и опитомили. Тъй както стоеше на безмълвната ливада, му се стори, че чува далечна музика, ехо на неговата. И отново конвулсивно потръпна и побърза да се върне в сигурния си лагер.