Катрин Кер - Магия за зора

— „И какво са смятали, че ще намерят там?“, ми вика кръчмарят — разказваше Невин с ироничен смях. — „Всеки знае, че призраците не оставят следи.“

— Значи наистина са се върнали, така ли? Дяволски се радвам, че помисли за това.

— О, едно е да те преследват духове на лунна светлина, съвсем друго да премислиш нещата на студената светлина на утрото. Но колкото и да са гледали, не са намерили нищо и сега нито един от бойците на лорд Ромил няма да мине покрай възвишението, дори и денем.

— Не е ли добре дошло това?

— Така е, но — о, богове — вие, бойците, сте суеверна паплач!

— Аха, значи сме такива? — Мадин се разсмя на проявеното от стареца възмущение. — Показваш ми един свят, пълен с духове, изпращаш ги да ми помогнат и в същото време имаш нахалството да ме наричаш суеверен!

Невин се смя дълго време на това.

— Прав си и се извинявам, Мадин, момчето ми, но наистина не можеш да отречеш едно — обикновеният боец вярва, че най-невероятни неща ще му донесат щастие или нещастие.

— Така е, но ти просто не си представяш какво е да тръгнеш на война. Всеки път, когато оседлаваш, си даваш дяволски добре сметка, че повече може да не се върнеш. Не е ясно как става така, че един загива, а друг оцелява в битка. Веднъж един великолепен боец — о, та той въртеше меча си не като смъртен, а като бог — влезе в бой с всички преимущества на своя страна и знаеш ли какво стана? Скъса се ремъкът на седлото му, той падна под копитата на конете и те го смазаха до смърт. Друг път гледаш как пълни идиоти, които не могат да си служат с меча колкото един ратай, налитат право на врага и излизат от сражението без драскотина. И след известно време започваш да вярваш в късмета и знаменията, и всичко друго, което успееш да измислиш, само и само да облекчиш мъката от това, че не знаеш кога ще умреш.

— Разбирам те, наистина те разбирам.

Невин загуби доброто си настроение; изглеждаше натъжен до сълзи, като премисляше нещата. Виждайки го такъв, Мадин също се натъжи и замисли.

— Предполагам, че това ни кара да копнеем за водачи, които владеят деомера — продължи той, но много бавно. — Може да имаш най-добрия боен план на света, но когато полетят копията и започне боят с мечове, тогава, о, адове и пъкли, дори боговете не могат да мислят ясно. Така че наричай това колкото си щеш суеверие, но ни трябва водач, който има помощта на деомера, някой, който може да вижда по-добре от нас и има подходящия късмет.

— Ако да имаш късмет и да виждаш ясно прави човек майстор на деомера, момчето ми, тогава светът щеше да е пълен с хора като мен.

— Всъщност нямах предвид точно това, добри човече. Водачът с деомер в себе си ще е някак различен. Разбира се, такъв не съществува, но всички ние искаме да вярваме, че е възможно да го има. Тогава с удоволствие ще се сражаваш за човек като него, ще си казваш, че той има благосклонността на боговете, че можеш да му вярваш. Дори и да умреш за него, пак ще си струва.

Невин му хвърли такъв остър поглед, че Мадин се поколеба, но старецът му махна с ръка да продължава.

— Това, което казваш, е невероятно интересно.

— Така ли, тогава благодаря. Ето какво, Слумар от Дън Девери е велик и щедър мъж, но не е водач с деомер в себе си. Право да ти кажа, все ми е било трудно да повярвам, че е истинският крал, нищо че съм му давал обет като на крал, защото моят лорд го приемаше за такъв. От време на време минаваше сред бойците, разговаряше с нас, обръщаше се към нас на име и това беше чудесно от негова страна, но той си беше най-обикновен лорд, а не истински крал.

— Така ли? А в такъв случай как би трябвало да изглежда истинският крал?

— Ами около него трябва да усещаш по някакъв начин деомер. Би трябвало да можеш да познаеш, че е истинският крал. Не искам да кажа, че трябва да е висок като бог, нито пък красив, но погледнеш ли го, трябва да усетиш в душата си, че е роден да властва. Ще има чудесен късмет и боговете ще изпращат поличби за нещата, които ще направи. О, адове и пъкли, бих следвал такъв човек до смърт и съм готов да се обзаложа, че повечето от хората в кралството ще го сторят заедно с мен.

С дивашка, почти откачена усмивка Невин стана и започна яростно да крачи назад-напред пред огнището.

— Нещо глупаво ли казах? — попита Мадин.

— Какво? Всъщност ти току-що каза най-хубавото нещо, което съм чувал от много години. Момче, не можеш да си представиш как се радвам, че те довлякох тук от портите на Отвъдните земи. Благодаря ти, че ме накара да видя нещо, което ми е било под носа през цялото време. Ще ти кажа една голяма слабост на деомера. Така свикваш да прибягваш до него и да търсиш на странни места още по-странни познания, че забравяш да използваш разума, който боговете по начало са ти дали!