Катрин Кер - Магия за зора

— Опасност — прошепна той на Дивите. — Кажете на Невин.

Със свито сърце Мадин разпозна Селин — един от хората на Девир, който добре го познаваше. Водени от Селин, бойците се приближиха в тръс, като се разпръснаха в полукръг, за да го заобиколят и заловят. Тъй като положението беше безнадеждно, Мадин тръгна напред да ги пресрещне. На светлината на луната видя страшната изненада, изписана върху лицето на Селин.

— Мадин! О, богове! — гласът му прозвуча като уплашено съскане. — Отдавна мина Самейн.

Един от другите изквича внезапно като ритнато куче. Групата рязко спря конете си тъкмо когато Мадин усети как Дивите се щурат около него, вдигат и тръскат краищата на наметката и качулката му.

— Слушай, Мадо, моля те, не ни прави нищо. Нали ти бях приятел. Само заповедта на моя господар ни накара да вдигнем меч срещу теб. Нека имаш мир в Отвъдните земи!

Селин задърпа изнервения си кон назад и истината стигна до Мадин — онзи го смяташе за мъртъв, както и всички останали от бойния отряд на Бриноик, и за него единственото обяснение беше, че вижда призрака на загиналия. Мисълта го накара да се разсмее на глас. Точно това трябваше да направи; цялата група започна да отдръпва конете си назад, но войните така и не откъсваха ужасените си очи от лицето му. Нито един бард не би могъл да устои на такова пълно внимание. Мадин отметна глава назад и зави — отекна дълъг, неземен звук, защото той накара подготвения си глас да се извиси колкото се може по-силно и високо. Един от войните изпищя и това сломи групата.

— Призраци! — изкрещя Селин. — Спасявайте се!

Очаровани, с неподправено зъл кикот Дивите се втурнаха напред сред конете. Мадин ги видя на лунната светлина — въздухът се сгъсти подобно кристали на скреж, мънички личица, мънички ръчички, които започнаха да щипят всеки кон и ездач, когото свареха да докопат. Конете заритаха и заподскачаха; ездачите крещяха, пляскаха с юзди животните под себе си и отчаяно се мъчеха да ги обърнат. Когато Мадин зави втори път, конете се метнаха встрани и се втурнаха в галоп към пътя, а ездачите се бяха вкопчили във вратовете им. Мадин седеше на седлото и се давеше от смях, докато Дивите се върнаха. Прибра се в приятелската им компания на възвишението, легендата за което току-що бе придобила значителна нова сила. Докато въвеждаше коня си в конюшнята, Невин изтича да го посрещне с въпроса:

— Каква беше цялата тази работа с опасността?

— Всичко свърши, добри човече, но си заслужава да се разкаже. Струва ми се, че ще съчиня песен за тази случка.

Но първо описа станалото на Невин, докато отпиваше от половиницата си с греяно пиво, а старецът се посмя със сухия си смях, който винаги звучеше сякаш е ръждясал от това, че не е бил употребяван.

— Бойното поле, на което загина твоят отряд, се намира само на пет мили от тук, а това наистина е достатъчно близо за призраци. Но има нещо друго. Ако се върнат на сутринта, ще видят следите от копитата на коня ти. — Невин погледна към едно място близо до дясното си коляно. — Ще ни направиш ли една услуга, а? Вземи неколцина от своите и отидете на нивата. Помните ли следите от коня на Мадин? Помните, така ли? Чудесно! Тогава ги загладете като добри момчета и оставете другите както са си. Ще си направим шега с онези неприятни мъже.

Мадин усети, че множеството изчезна и при тях остана само един мъничък син спрайт. Внезапно го видя съвсем ясно да си смуче пръста, кацнал на коляното му, вторачил тревожно в него безизразни зелени очи. Когато му се усмихна, разкри уста, пълна с остри като игли зъбки и яркосин език.

— Охо! — обади се Невин. — Виждаш го, нали?

— Наистина го виждам. Ще продължавам ли да виждам Дивите и след като си тръгна от тук?

— Предполагам, но всъщност не зная. Досега не съм попадал на загадка, каквато си ти, момче.

Мадин си помисли без капчица благодарност, че ако той самият е загадка, то тогава Невин е най-голямата гатанка на този свят.

На следващата сутрин старецът слезе в селото да чуе клюките и се върна с историята за срещата на Мадин с отряда в най-новия й и без съмнение окончателен вариант. Хората на лорд Ромил постъпили съвсем лекомислено, минавайки покрай Брин Торейдик на лунна светлина, след като и последният глупак знаел, че при пълнолуние трябва да бягаш от възвишението като от дявола. И там наистина видели призраците на целия боен отряд на лорд Бриноик, които се втурнали в атака през поляната, досущ както направили в последното си сражение. Но на сутринта, когато бойците се върнали да огледат, намерили само следи от копитата на собствените си коне.