Катрин Кер - Магия за зора

Пазачите на дивеча на Глиганите бяха запазили купчината камъни, без да я пипат от уважение към гроба. Невин остана доволен, виждайки, че дори има човек, който се грижи за нея, като връща на местата им падналите камъни и почиства бурените в основата й. Това беше малка проява на зачитане в един свят, където почтеността беше заплашена с изчезване. Известно време остана да седи на земята и да гледа как шарената горска светлина се мести по купчината, питайки се кога ли ще намери отново душата на Брангуен. Медитацията му даде едно малко прозрение — беше се преродила, но все още беше дете. Не се съмняваше, че някой ден, по някакъв начин, при нея ще го заведе Мадин. В живот след живот Уирдът му бе свързан с нейния и, нещо повече, в последния си живот той я беше последвал в смъртта, затягайки здраво веригата на Уирда около двамата.

След като остави Муир зад себе си, Невин тръгна на запад към Дън Девери, за да види със собствените си очи мъжа, който претендираше, че е крал в Свещения град. В един горещ пролетен ден, когато слънцето безмилостно сипеше жар върху пътя, стигна до Гуерконид — огромното езеро, образувано от вливането на три реки. Остави коня и мулето да починат за малко край обраслия с тръстика бряг. Там към него се присъединиха двама млади жреци на Бел с обръснати глави и облечени в ленени туники, които също пътуваха към Свещения град. След приятен разговор решиха да пътуват заедно.

— А кой е върховният жрец тези дни? — попита Невин. — Живях в Кантрей, затова съвсем съм изгубил връзка.

— Негова святост Гуерговин — отвърна по-възрастният от двамата.

— Разбирам — сърцето на Невин се сви. Прекалено добре помнеше Гуерговин като духовен копой. — А я ми кажете нещо друго. Чувам, че Глиганите от Кантрей са хората, с които трябва човек да се съобразява в дворцовите кръгове.

Бяха сами на широкия път, но младият жрец сниши гласа си, за да отговори:

— Това е истина и мнозина недоволстват. Зная, че Негова святост има доста лошо мнение за мъжете от клана на Глиганите.

Накрая стигнаха до града, който се издигаше на четирите си хълма, опасан от масивни двойни каменни стени, с бойници и кули по тях. Дървените порти, с изрязан върху тях изправен крилат двукрак дракон, бяха обковани с желязо, а от двете им страни стояха пазачи, облечени в ситно извезани ризи. Но още щом влезе вътре, впечатлението за великолепие изчезна. Някога между тези стени беше пълно с къщи, говорещи за благоденстващ град. Сега срещаше една след друга изоставени сгради, с буренясали дворове и празни прозорци, а по улиците вятърът гонеше гнила слама от покривите. Голяма част от града представляваше направо развалини, купчини от камъни сред гниещи, обгорели греди. Толкова много пъти през последните сто години го бяха завладявали след обсада, а след това възвръщали със силата на меча, че очевидно никой повече нямаше силите, парите и надеждата да строи наново. Населението, останало след всички тези битки, едва ли наброяваше повече хора, отколкото са били по времето на крал Бран, и живееше в центъра, около и между двете главни възвишения. По улиците бойците блъскаха гражданите, които идваха срещу тях. Невин остана с впечатлението, че всеки срещнат мъж е войскар на някой лорд и всяка жена живееше в страх от тях или се бе предала пред неизбежното, превръщайки се в курва, за да им доставя удоволствие.

Първият хан, който намери, беше мъничък, мръсен и запуснат — просто голяма къща, разделена на кръчмарско помещение и няколко спални, но се настани там, защото му хареса ханджията Драуд, строен възрастен мъж, с коса бяла като тази на Невин и усмивка, зад която се разкриваше едва ли не свръхчовешка способност да запазва чувството си за хумор сред руини. Когато установи, че Невин е знахар, Драуд настоя да го настани в замяна на билките му.

— То в края на краищата аз съм стар като теб и сигурно ще трябва да платя същите пари за твоите билки. Защо ще ми даваш пари, само за да ти ги върна обратно.

— Вярно казваш. Ах, старост! Та аз цял живот изучавам човешкото тяло, но се кълна, че старостта води до такива болки в ставите, каквито не съм и знаел, че съществуват.

Невин прекара първия следобед в кръчмата, приготвяйки билки за най-различните заболявания на Драуд, и в замяна на това изслуша всички местни — а това на практика означаваше дворцови — клюки. Дори и най-бедният човек в Дън Девери знаеше всичко, което имаше да се знае за събитията в двора. Техен бард беше клюката, а кралското семейство — едничкият им източник на гордост. Драуд представляваше особено богат извор на клюки, защото най-малката му дъщеря, сега вече жена над четирийсетте, работеше в дворцовите кухни, където й се удаваха богати възможности да слуша как благородниците, които обслужваха кралското семейство, като шамбелана и камерхера, си разменят клюки. От онова, което повтори Драуд в онзи ден, стана ясно, че Глиганите така отблизо контролираха краля, та беше почти скандално. Всички говореха, че Тибрин, Глиганът от Кантрей, едва ли не е действителният крал.