Катрин Кер - Магия за зора

— Стигаме до нашия хан. Избирам го, защото по всяка вероятност там ще бъдем само ние, но все пак внимавай за всяка своя дума.

В една тясна уличка имаше малък хан, построен в бардекски стил, с напукан покрив и петна от вода по стените. В калния двор имаше конюшня с провиснал покрив, счупена каруца и кочина. Когато слязоха от конете си близо до коритото за поене, от главната сграда се показа около петдесетгодишен мъж и огледа Саламандър с вид, който издаваше тревога.

— Не ми казвай, че идваш пак в града, гертдине.

— Идвам, добри ми Думрик. Как бих могъл да живея, без да видя отново хубавото ти лице и още веднъж великолепния Слайт, да вдъхна пак този богато напоен с аромата на вино, въздух?

— Не си спрял да дърдориш, види се. Кой е този с теб?

— Охраната ми. Позволи ми да ти представя Гилин, истински сребърен кинжал, който е убил поне по един човек за всяка от шестнайсетте си години.

— Аха. Да не повярваш.

Джил мигом изтегли меча си, замахна и с върха на острието разцепи кожената престилка от врата до търбуха му. Думрик писна и отскочи назад, хващайки разтворилите се половинки.

— Следващия път ще клъцна тлъстото ти гърло — рече Джил.

— Добре де, момче. А сега прибери това нещо и влез да пийнем по една хубава, мирна половиница.

Саламандър избра за тях стая на ъгъла на втория етаж, с прозорци, които гледаха и в двете посоки към двора с конюшнята, защото в Слайт беше винаги добре да виждаш ясно откъде може да се зададе неприятност. Пренесоха багажа, заключиха вратата със здрав катинар, а после слязоха в кръчмата. На огнището някакво малко момче бъркаше мазна яхния в желязно котле, докато на края на една маса Думрик кълцаше с кинжал ряпа. Джил и Саламандър си наляха пиво от отворено буре, извадиха от него по една-две мухи и седнаха наблизо.

— И какво те носи този път в Слайт? — попита Думрик. — Е, разбира се, ако нямаш нищо против да ми кажеш.

— Нямам, макар и да не съм готов да отговоря. Гилин обаче търси един стар свой приятел, с когото са споделяли много пъти лагерния огън и тежки сражения. Момчето сякаш е тръгнало от Кермор на изток, поне така си мисля. Е, може би ще научим нещо за него в Слайт, защото той е елдидец и разбира от кораби, а не само от мечове.

— За такива като него винаги има работа насам.

— Точно така. Казва се Родри от Аберуин.

— Хм — Думрик съсредоточи вниманието си в ножа. — Не съм чувал за него.

— Може и да не използва това име. Хубав е на вид, висок, с тъмна коса, елдидски очи и носи сребърен кинжал на пояса си.

— Не съм се натъквал на него. — Думрик грабна друга ряпа и започна да я кълца. Кинжалът му се движеше бързо и нервно. — Но това нищо не значи. Може да си е намерил място още щом е дошъл и да е потеглил в открито море.

— Може би, може би. Той е полезен човек.

Думрик се усмихна със стиснати устни на ряпата и замълча. Саламандър се усмихна на Джил с вдигната вежда, сякаш за да й даде да разбере, че не бива да вярва и дума на онова, което казва ханджията. Не че се налагаше да я предупреждава; не й беше необходим могъщ деомер или нещо подобно, за да разбере кога някой я лъже в очите.

След като свършиха пивото си, излязоха да се поразходят из града. Пазарът започваше да се разваля; селяните и търговците товареха онова, което беше останало от стоките им, в каруците, изморени деца хленчеха и се суетяха, а съпругите грижливо брояха какво са спечелили за деня. Неколцина пияни хъркаха в пръснатата слама; кучета ровеха из нея; ярко изрисувани проститутки се разхождаха и оглеждаха пиратите, които се упътваха към една или друга кръчма. Когато Джил и Саламандър отидоха да погледнат, видяха, че коня на Родри го няма.

— Излишно е да питаме за новия му собственик — забеляза Саламандър печално. — Никой няма да ни каже истината.

— Без съмнение. Какво ще правим сега? Ще седим в някоя кръчма, за да видим дали няма да дочуем нещо интересно?

— Не съм убеден. Аз…

— Гертдине! Саламандър! Пъклите да ме вземат, спри да те видя!

Към тях идваше забързан тъмнокос мъж, много дебел, с дълга черна брада, вързана на шест спретнати плитки.

— Снилин, о, ти, най-красив плъх от дъното на трюма! Все още си жив, така ли?

— Жив съм и се радвам да те видя, момчето ми. Да имаш още няколко хубави разказа за нас?

— Имам, но този път съм довел и охрана.

Снилин гръмко се изсмя и тупна Джил по гърба.

— Човекът, когото си наел, е от предпазливите — пиратът се ухили, разкривайки няколко липсващи зъба. — Но си го бива, а? Не се знае какво могат да направят момчетата, когато се напият. Когато са трезви, имат голямо уважение към човек, който може да разкаже нещо интересно, но пияни, е… — рече той и сви огромните си рамене. — Саламандър, ела да пиеш половиница за моя сметка, а също и твоят сребърен кинжал.