Катрин Кер - Магия за зора

— Дракони ли? — обади се Джил. — Това ще да е било приумица на писаря и нищо повече.

— Точно така — рече Саламандър. — Деверийските дракони до един живеят на север.

— Какво?!

— О, просто шега — но той говореше бързо и тя разбра, че прикрива нещо. — Друг път ще ти разкажа за това. А сега виждаш ли малката рекичка тук, гугутке моя? Табавер? Отиваме до мястото, където тя се влива в океана.

— Не съм чувала там да има град.

— Разбира се. Затова ти казах, че ти предстои изненада.

За разлика от друг път Саламандър говореше истината. След като си купиха нови животни — здрав сив кон за него, обучен за бой кестеняв кон за Джил и товарно муле, те се насочиха на изток, като следваха крайбрежната ивица до Кинглин, който се намираше на около четири дни спокойна езда. В тази си част пътят от чакъл и отъпкана пръст беше добре поддържан и минаваше през хубава обработваема земя, където селяните започваха да прибират златистото лятно жито. Самият Кинглин беше започнал да се превръща от голямо село в малък град и не срещнаха никакви трудности да си купят провизии. Но когато въпросът опря до познаване на местата, откъдето трябваше да минат, срещнаха само празни погледи или направо подигравки.

— Там няма нищо — рече ковачът, — нищо друго освен трева, де.

— Може и да е така — отвърна Саламандър. — Но не се ли е случвало човек да изпита любопитство? Все някой ще е прескочил натам, просто да погледне.

— Че защо? — ковачът замълча и плю в праха. — Там няма нищо.

През първите два дни Джил беше готова да се съгласи с него и започна да се пита да не би Саламандър да се е смахнал. Отначало пътят стана черен, след което се превърна в пътека на сърни, сетне, на около петнайсет мили от Кинглин, напълно изчезна. Саламандър ги изведе на самия бряг и до вечерта, а и през целия следващ ден яздеха по добре отъпкания пясък покрай водата. Появиха се Диви на рояци, които се струпваха около тях, качваха се на седлата им и на задниците на конете, тичаха заедно с тях, изпълваха въздуха, вдигаха се от сребристите вълни, които се разбиваха и бумтяха наблизо. Когато устроиха лагера си за вечерта, духчетата насядаха наоколо, сякаш очакваха нещо. Джил разбра какво, когато Саламандър им достави удоволствието да им изпее една песен. Те го изслушаха очаровани и в мига, в който свърши, изчезнаха.

На четвъртия ден обаче й предстоеше изненада. Оставиха зад себе си океана и се насочиха навътре към сушата, където намериха друг път. Отдавна не беше използван и представляваше само тясна пътека през поляните с висока трева край морето, но вървеше прав и целенасочен. Тъкмо по пладне стигнаха до подивяла овощна градина, където под гъсто сплетените, неорязани дървета гниеха ябълки. Точно отвъд нея имаше кръгла затревена могила, която приличаше на остатък от стена, издигала се някога около село; вътре в нея Джил различи вдълбани в земята кръгове — там, където някога е имало къщи. Още щом приближиха развалините, Дивите изчезнаха.

— Какво се е случило тук? — попита Джил. — Знаеш ли?

— Изгорили са го пирати.

— Пирати ли? Че защо ще горят най-обикновено село? Готова съм да се обзаложа, че тук не е имало приказни богатства за грабене.

— Наистина злато или скъпоценни камъни не е имало, но въпреки това богатство. Роби, невинна моя гугутке, роби за търговията с Бардек. Избивали са до крак мъжете, защото създавали повече неприятности от парите, дето са щели да получат за тях, и са взимали жените и децата на корабите си. Нали разбираш, деверийските роби са рядкост на островите, екзотика и затова струват скъпо, както Западните ловци в търговията на Елдид с коне. Тук е имало множество малки селца, пръснати нагоре по реката, навътре в Аудглин. Вече не съществуват.

— Всички ледове в пъклите да ме вземат! А местният гуербрет защо не е сложил край на всичко това веднага? Защо му е трябвало толкова време?

— Местният гуербрет се намира на около сто и четирийсет мили от тук, сладката ми. Накрая пиратите сами сложили край. Прекалили с ловуването си и не останали села, които да могат спокойно да нападат.

— Охо. А мислиш ли, че ковачът в Кинглин знаеше за това?

— Разбира се, че знаеше. Просто не иска да говори, това е. Сигурно цялото това село се бои, че боклуците ще съберат достатъчно смелост и ще дойдат да отведат и тях в робство.

Най-голямата изненада предстоеше след още два дни. Крайбрежните скали започнаха да се снижават, докато накрая се превърнаха в дълга редица дюни, по които тук-там растеше морска трева. Колкото по̀ на изток отиваха, толкова по-гъста ставаше тя, появиха се мънички поточета; земята стана влажна и на места се виждаха дървета покрай вирове и поточета. Внезапно намериха път, направен от дървесни стволове, наредени в калта. Колкото пъти Джил се опитваше да извлече някакви сведения от Саламандър, той само се усмихваше и й казваше да чака. След още два часа пътят ги изведе до рибарски хижи, пръснати покрай пясъчно заливче, разположено от едната страна на широко речно устие. В него имаше плавателни съдове — няколко очукани рибарски лодки, а след това три въоръжени търговски кораба и две галери, всичките с подозрително снаряжение по носовете си.