Катрин Кер - Магия за зора

— В името на Адовия властелин — обади се Джил. — Тези приличат на стенобойни машини.

— Та те са си точно това. Помниш ли пиратите, за които ти говорих? Те зимуват тук. Имат си цял град, малко по-нагоре по реката, както и ферми, които да го изхранват. Това, моя прескъпа гугутке, е Слайт.

В продължение на няколко минути Джил седеше на коня си, изпаднала в нещо като шок, и гледаше към мирното заливче. През пръснатите покрай речния бряг дървета видя други сгради, а по-далеч — нещо, което приличаше на покривите на немалък град. Накрая си възвърна дар слово.

— След като знаеш толкова много за това място, защо не си казал за него на някой от гуербретите в Аудглин?

— Опитах се. Не искаха да слушат. Виж какво, единственият начин да се превземе Слайт е с помощта на бойна флота. Никой от местните гуербрети не разполага с такава.

— Могат да се обърнат с молба към краля.

— Разбира се, и да отстъпят част от своята независимост на Негово величество. Няма гуербрет с всичкия си ум, който да поиска помощ от краля, освен ако не е притиснат към пословичната стена. Кралската помощ носи и задължения към краля, гълъбчето ми.

— Да не искаш да кажеш, че заченатите в грях гуербрети са готови да оставят тези свине да се развъждат тук само и само да не трябва да поискат услуга от краля.

— Точно това искам да кажа. А сега върви и остави аз да говоря. Да кажеш нещо не на място в Слайт е сигурен начин да ти прережат гърлото.

Докато слизаха към пристанището, Джил забеляза, че навсякъде по плажа има дървени стойки с наредена да съхне по тях риба за зимата. Подуши тежката воня на разлагащи се вътрешности, глави и опашки, по-финия мирис на самата риба, както и дъх на блато.

— Човек забравя как е в Слайт — обади се Саламандър със задавен глас. — Трябваше да си донесем благовония.

Същинският град се намираше на около миля на север, на брега на реката. Приближиха се през блатото по хлъзгавия път, който ги изведе до отворени порти в дървена отбранителна ограда, покрита обилно с битум, за да не гние. За Джил тази защитна стена беше признак на чиста наглост; ако се стигнеше до същинска обсада, на тези стени им трябваха една-две стрели, за да изгорят. Портите бяха обковани с желязо, както в истински дън, но никой не стоеше да ги пази.

— Не е трудно да стигнеш в Слайт — рече Саламандър. — Съвсем иначе стои въпросът с излизането от него.

— А ти какво си правил тук преди, а?

— Това, славейчето ми, е нещо, което друг път ще ти разкажа. Засега устните ми са заключени.

Зад стените имаше около петстотин сгради, разположени покрай хубаво застланите с калдъръм улици. Повечето от къщите бяха добре строени и наскоро варосани, но вонята от блатото присъстваше силно навсякъде. Джил предположи, че след известно време човек свиква, тъй както свиква с нея по улиците на голям град. В центъра се натъкнаха на изпълнен с хора площад, който изглеждаше като всеки друг в кралството в пазарен ден — с просяците му, със занаятчиите, които предлагаха направените от тях неща върху дървени сергии, а селяните нареждаха стоката си върху одеяла, излагаха зайци в клетки или пилета, вързани за краката на дълги пръти. Но клиентите им съвсем не бяха толкова обикновени — мъже с олюляващата се походка на моряци, до един препасали мечове, и жени, чиито лица бяха дебело нарисувани с бардекски мазила. Когато Джил и Саламандър минаваха с конете си покрай пазара, хората вдигаха очи, поглеждаха ги, а след това внимателно се извръщаха, без да проявяват любопитство. Очевидно в Слайт никой не задаваше въпроси.

Навсякъде около пазарния площад се виждаха ханове и кръчми — далеч повече, отколкото се полагаше на град с такава големина. И всички те сякаш бяха добре посетени. Пред едно преуспяващо на вид заведение имаше четири коня, вързани в единия край на покрит с калдъръм двор. Джил пое шумно въздух и сграбчи Саламандър за ръката.

— Виждаш ли кестенявия? Той принадлежеше на един познат.

Саламандър промърмори някаква ругатня, забави хода си, но не спря, оглеждайки коня с ъгълчето на окото си. Животното вече не носеше такъмите на Родри; на мястото на бойното върху него сега имаше леко седло, представляващо най-обикновена, не много дебело подплатена кожа със стремена, каквито носят куриерите или пък хората, които яздят за удоволствие.

— Очевидно има нов собственик — рече Саламандър. — Не се пули така, гугутке моя. Много е невъзпитано.

Джил се обърна и започна небрежно да оглежда различните ханове, но вътре в себе си кипеше от ярост. Сега вече всеки човек по улиците, всеки в този вонящ град беше неин враг. Искаше да изгори стените и корабите им, да се нахвърли върху тях и да ги избие, докато бягат от огнената смърт. Саламандър прекъсна потока на тази приятна фантазия.