Катрин Кер - Магия за зора

— Така — рече кралският чиновник, — ще видя дали ще мога да поговоря с Негово величество. Откак съм тук, не съм молил за лична аудиенция, затова сега може да ми бъде дадена. Утре ще разберем.

Каботажното корабче акостира в Дън Мананан рано сутринта. Денят беше ясен и остричкият вятър даваше знак, че се задава есен. Джил изпита изключителна радост, като стъпи отново на сушата. Погълната от щастието, че отново има здрава почва под краката си, тя едва слушаше потока от думи на Саламандър, докато разтоварваха багажа си и го трупаха в края на кея. Най-сетне обаче вниманието й привлече нещо, което той каза.

— … не можем да отседнем в хан, прекалено опасно е.

— Вероятно си прав — рече Джил. — Имам приятел тук, в града, но според мен той няма да те приеме у дома си.

— Какво? Колко нелюбезно, гугутке моя. А защо няма да ме приеме?

Тя се приведе близо до него и прошепна.

— Защото е джудже и смята всички елфи за крадци.

— А аз смятам неговия народ за тъпаци и пияници и нека злото го стигне. Но си съвсем права. Най-добре е да се сдобием с коне и да поемем на път.

— И все пак бихме могли да се отбием при Ото. — Джил щеше да се радва да види отново ковача на сребро. — Той ще е в състояние да ни каже откъде да купим най-добрите коне.

Къщата беше в края на града, до реката. Над вратата висяха три сребърни звънчета и когато Джил я отвори, звъннаха като нежен водопад. Влязоха в преддверието, тесен клин от кръглата къща, отделен от останалата част с преграда от преплетени клони. На нея, вместо врата, висеше мръсно зелено одеяло.

— Кой е там? — викна Ото.

— Джил, сребърният кинжал, с един приятел.

Ковачът отмести одеялото и излезе, като си бършеше ръцете с един парцал. Той изгледа намръщено и с пресилено подозрение Саламандър.

— И така, млада ми Джил, вкусът ти по отношение на мъжете става от лош по-лош. Оставила си един сбъркан елф заради друг, но този отгоре на всичко е и келеш!

Саламандър зяпна сащисан, но Джил побърза да заговори, преди да е дошъл на себе си от изненадата.

— Въобще не съм оставяла Родри, Ото! Това е неговият брат, а не мой любовник.

— Хм. В чудно семейство ще се задомиш — той замълча и огледа внимателно гертдина. — Трябва да си дяволски сръчен с пръстите си, момче, за да имаш такива хубави дрехи. В никакъв случай няма да те пусна в работилницата си.

— Я слушай, аз не съм крадец!

— Ха! Само толкова ще кажа: ха! А сега, какво искаш от мен днес, Джил?

— Само един съвет. В града има ли честен търговец на коне?

— В града не, но на около миля на север от тук има. Казва се Бевид и ми е нещо като приятел. В течение на годините съм му правил много изискани седла и конски такъми. Кажи му, че аз те пращам. Тръгнете по пътя край реката, който води от града право на север, а след това завийте наляво по алеята с букови дървета.

— Една миля ли? — простена Саламандър. — Да ходим цяла миля пеша, така ли?

Ото завъртя очи, така че едва не му изпаднаха от орбитите.

— Я, колко били нежни крачетата на милейди! О, богове, на твое място, Джил, щях да намеря друг клан, в който да се омъжа.

— Веднъж като ги опознаеш, започваш да ги харесваш.

— Като мъх или, да речем, плесен.

— Много се извинявам — сопна се Саламандър. — Няма да стоя тук да ме обиждат.

— Без съмнение ще те обиждат навсякъде, където отидеш.

Саламандър отвори уста да отговори, но Джил го сръга с лакът.

— Моля те да му простиш, Ото. Чудя се дали нямаш някаква карта на Аудглин, която да погледна. Такава, която показва какво има на изток от тук.

— Ами то — замълча и се почеса по главата с разкривения си пръст, — може и да имам нещо такова и заради едно време ще отида да я потърся. Но докато ме няма, ти наглеждай контето вместо мен.

Ото бутна настрана одеялото и след мъничко се чуха звуци, които трудно можеха да бъдат сбъркани — някой ровеше из купчини предмети, шумолеше, дрънчеше и от време на време псуваше.

— Нека боговете му подкастрят брадата! — просъска Саламандър. — Мене да нарече крадец, нахалникът му с нахалник.

— Хайде, хайде, не го приемай лично, защото не е така.

— Хм! И тебе си те бива — представи си, да молиш не някой друг, а него, да ми прости.

— Е, само се опитвах да изгладя нещата. Шът, връща се.

Ото се върна триумфално с пожълтял и шумолящ свитък в ръка. Занесе го до прозореца и го разви внимателно, а Джил и Саламандър се скупчиха зад него да гледат. Показан бе преди всичко брегът на Аудглин и Джил определено остана с впечатлението, че картата е била изготвена далеч преди провинцията да е напълно заселена. На изток от Дън Мананан се виждаше островната група, известна като Прасето с прасенцата, но селото Бригветин на север от тях липсваше. Дори по на изток пергаментът беше празен, ако не се смяташе малко флагче с думите: „Тук може да има дракони“.