Катрин Кер - Магия за зора

Висок почти седем стъпки, той имаше огромни мускулести ръце и рамене, а кожата му беше толкова тъмна, че изглеждаше черна като катран на светлината на фенерите. Излъчването му също беше внушително, както се бе изразил Мадок; всъщност студеният, спокоен поглед в очите му напомни на Перин за кралския чиновник.

— Значи това е кралският затворник? — гласът му беше глух, дълбок и сякаш се търкаляше по кея като буре.

— Това е, капитан Илейно — отвърна един от пазачите. — Няма много внушителен вид, нали?

— Е, щом лорд Мадок иска да плати, за да може някаква жаба да пътува до Аберуин, няма да споря. Да го качим на борда.

Илейно сграбчи ризата на Перин с една масивна лапа и го вдигна на няколко стъпки от земята.

— А си ми създал някаква неприятност, а съм наредил да те бичуват. Разбра ли ме?

Перин изцвърча в отговор нещо, което минаваше за „да“. Илейно го вдигна през борда и го стовари на палубата, след което даде знак на двама моряци, също така черни и огромни като него.

— Сложете го в трюма, но се погрижете да бъде хранен като хората и да получава прясна вода по време на пътуването.

Това, че корабният капитан прояви грижа за храненето на арестанта, беше хубаво, но се оказа напразно губене на време. Още щом корабът напусна пристанището и излезе в открито море, стомахът на Перин реши да се обърне с хастара навън. Докато морската болест се разливаше върху него на ритмични вълни, той лежеше на сламеника си, стенеше и изпитваше желание да умре. От време на време по някой от моряците идваше да види какво прави, но през всичките трийсет часа на пътуването отговорът беше все един и същ. Поглеждаше към тях със сълзящи очи и ги молеше да го обесят, че да се свършва. Когато корабът най-сетне влезе в пристанището на Аберуин, трябваше да го изнесат на ръце.

Проснат на кея, Перин изпитваше чувството, че се е озовал в рая. Той се държеше с две ръце за грапавото, мръсно дърво и си мислеше дали да не го целуне, докато острият морски въздух прочистваше от главата му последните остатъци от гадене. Когато от дъна на гуербрета дойдоха хора с каруца, Перин беше едва ли не в добро настроение. Дори и това, че го хвърлиха отново в килия, не можа да му го развали. Сламата можеше и да е мръсна, но беше пръсната на под от истинска пръст, върху земната твърд.

Но доброто настроение се изпари, когато осъзна, че е студено и му става все по-студено. Денят беше сив, стелеше се гъста мъгла и в затворения с решетка прозорец духаше остър вятър. Нямаше одеяло, нито наметка. Опита се да се свре в един ъгъл и пръсна малко слама върху краката си, но след няколко минути вече трепереше неудържимо. Половин час по-късно, когато чу някой да идва към килията му, той вече и кихаше. Вратата се отвори и на прага се показа старец — висок, белокос и облечен с обикновени сиви бриги и риза, бродирана с червени лъвове на платките. Тъкмо когато човекът понечи да заговори, Перин изпита пристъп на спазми или поне така си помисли. Като че ли много невидими котки се бяха нахвърлили върху него и го деряха така дълбоко и болезнено, че той квичеше и се гърчеше.

— Престанете с това! — рече старецът. — Всички вие веднага да престанете!

Когато Перин послушно се укроти, болките спряха, а той остана да се чуди, защо старецът се е обърнал към него с думи „всички вие“.

— Извинявай, момче. Името ми е Невин и съм вуйчо на Мадок.

— И ти ли си магьосник?

— Да, а ти гледай да правиш точно каквото казвам или… или ще те превърна в жаба! А сега тръгвай с мен. Както те гледам, си много болен, а аз имам разрешение да те държа в стая под стража, не тук.

Перин кихна, избърса си носа с ръкав, после стана, отупа сламата и се запита какво ли ще е това да газиш през блато цял живот. Случайно улови погледа на Невин и той проникна в самата му душа, прикова го към някаква невидима стена, докато деомерецът се ровеше из съзнанието му както си щеше. Накрая Невин го освободи, като отметна глава.

— Ти си страшна загадка, наистина. Разбирам защо Мадок те изпрати при мен. Освен това си близо до смъртта. Разбираш ли го?

— Само е настинка, милорд. Трябва да съм я хванал на онзи гаден кораб.

— Нямам предвид настинката. Хубаво, тръгвай с мен.

Докато пресичаха двора, Перин погледна към високия брохов комплекс и му се стори, че кулите се клатят насам и натам. Едва тогава осъзна, че гори от треска. Невин трябваше да му помогне да се качи по стълбата до стаичка в една от малките кули. Перин се стресна от силата на стареца, който го помъкна през вратата и го вдигна на леглото.