Катрин Кер - Магия за зора

— Милорд Слигин, моля да ме извините, но ако някой трябва да се засяга от обиди, отправени към господарката ми, това ще съм аз. Та нали то е мое задължение като неин капитан?

Талид побеля и побърза да седне.

— Нека Нейна светлост ми прости, боя се, че се увлякох. Неясният статут на рана започва да ни изнервя всичките.

— Наистина е така. — Ловиан го удостои с леко кимване. — Обещавам ви, че щом получим вести от Родри, ще ги има и Съветът на избирателите.

— Смирено благодаря, Ваша светлост.

Талид внимаваше какво говори и не се задържа дълго, но Невин започна да се чуди. Защо лордът беше толкова убеден, че Родри е мъртъв? Да не би да имаше нещо общо с неговото отвличане?

— Проклети да са всички! — обяви Саламандър. — Нека първо им изгният зъбите, след това носовете. Нека очите им се изпълнят със слуз, а ушите им да звънтят. Нека дишането им отслабне, а сърцата да пърхат в гърдите им. Нека тестисите им да се вкоравят, мъжествеността им да омекне.

— Това ли предъвкваш заедно със закуската си? — го попита Джил. — Смятах, че деомерците не изричат клетви.

— Така щеше да е, ако бяха направени със сила. За жалост проклятията ми са само думи, безплодни, празни и съвършено безсмислени, освен като начин да облекча претовареното си и тревожно сърце. — Той стана от масата и отиде с вирната глава при прозореца. — И тази мъгла, да я вземат мътните! Нека да се сгърчи, нека да изчезне и да се превърне само във въздух!

Джил вдигна поглед от овесената си каша и видя как мъглата, напук на клетвата на Саламандър, се вие мрачна отвъд прозореца.

— Какво й е на мъглата? — поиска да знае тя.

— Нито един каботажен кораб не би отплавал в нея, а ние имаме нужда от кораб.

— Така ли?

— Така. Докато ти спеше, гълъбице моя, аз премислях хитрини и кроях планове. Успехът, който пожъна в Дъното, ми даде една идея, или за да съм по-точен и изчерпателен, много идеи, повечето от които отхвърлих — започна той, обърна се и приседна на перваза на прозореца. — Очевидно от нас се очаква да хукнем след този Бридин. Ако Ястребите наистина са искали да се скрият от нас, нямаше нищо да открием, колкото и да подплашваш цялото Дъно. Вместо това са оставили толкова очевидни следи, че дори и хората на гуербрета биха могли да ги последват. Затова сега ни остава да избираме между две неща, а именно: първо, Бридин е фалшива следа, предназначена да ни отклони от истинската; второ, той е стръв, за да ни подмами в капана. Инстинктът ми говори, че е второто.

— Охо! Ами какво ще стане, ако тръгнем по следата, а след това избегнем капана?

— Точно това бяха моите мисли. Подозирам, че ни подценяват. Доколкото разбирам, те спокойно могат да знаят, че имам деомерски способности, но съм готов да заложа и последния си гологан, че не знаят за тебе. Също така съм сигурен, че не знаят колко добре можеш да въртиш меча.

— Хубаво. Ще им покажа с огромно удоволствие.

— Без съмнение. Аз… — думите му бяха прекъснати от почукване на вратата.

Джил я отвори и установи, че пред нея стои сънливо момче на около шест годинки.

— Извинете ме, сър, но отвън има човек, който казва, че иска да говори с вас, а татко не го пуска да се качи горе ей така, затова ме изпрати да питам, дали може да се качи.

— Така ли? И как изглежда той?

— Той е бардекец, целият е покрит с белези и мирише особено.

„Мирише особено ли? — помисли си тя. — Какво ли означава това, пъклите да го вземат?“ Даде на детето един гологан и му каза да доведе човека горе. След няколко минути на вратата се появи кръчмарят от „Червеният мъж“. Наистина миришеше, но миришеше на страх, а не на мръсотия или парфюм, миришеше с онази особена остра миризма, която прониква в потта на човека, когато е обхванат от ужас. Още щом вратата се затвори зад него, той се хвърли в краката на Джил.

— Убий ме веднага! Не ме карай повече да чакам, моля те. Цяла нощ чакам, а чакането ме подлудява.

Напълно объркана, опитвайки се да спечели време, тя пъхна палци в колана на меча си и изписа на лицето си жестока усмивка, но Саламандър сякаш разбра какво става. Той се приближи, без да бърза, от прозореца и впи поглед в очите на кръчмаря, докато — обхванат от неподправен ужас — мъжът с мъка поемаше дъх.

— Може и да ми достави удоволствие да те убия — рече гертдинът небрежно. — Но може и да не е необходимо.

— Но аз казах! Аз изпуснах името на Бридин. Въобще не разбрах, че ме изпитвате.

Когато Саламандър изхихика, Джил внезапно проумя: кръчмарят ги смяташе за Ястреби.