Катрин Кер - Магия за зора

— Разбирам. — Джил й подаде монетата. — Знаеш ли с какво търгуваше той?

— Платове. Пътуваше с голям керван и чух момчетата от конюшнята да говорят, как било хубаво, че балите му били леки и лесни за разтоварване, защото копелето не давало бакшиш. Имаше и една специална бала плат в стаята си. Каза ми, че само да съм я пипнала, щял да ме набие, като че ли се интересувах от скапания му плат.

— Имаше ли някакви посетители?

— Не съм виждала, но пък кой ли ще посещава такава гадна свиня? Когато замина, рече, че отивал на север към Дън Девери. Ха! Като че такава свиня има място в кралския град!

Много озадачена, Джил си тръгна. Дотук това беше най-странно от всичко, реши тя; тайнствени чужденци, поставили си за задача да навредят на някого, обикновено не създават такива неприятности, че всеки слуга да ги запомни. Още щом отвори предната врата на хана, ханджията, мускулест млад мъж, изтича през помещението на кръчмата, за да й препречи пътя.

— Никакви сребърни кинжали в хана ми! Опитай в Капстан, момче.

— Един от твоите гости ме извика, свинско черво такова. Гертдинът Саламандър каза, че иска да ме наеме.

Ханджията изръмжа под нос и тя сложи ръка върху дръжката на меча си. Той побърза да отстъпи.

— Ще изпратя момче да попита, сребърен кинжал — гласът му силно трепереше. — Но за теб ще е добре да казваш истината, инак ще повикам стражата.

Джил скръсти ръце на гърдите си и го гледа намръщено, докато момчето не се върна с вестта, че Саламандър наистина иска за лична охрана един сребърен кинжал. Мърморейки под нос за възможни кражби, ханджията я заведе лично в стаята, която се намираше на най-горния етаж, далеч над уличната воня. Саламандър отвори вратата, пищно облечен в бриги от мека синя вълна, риза, корава от избродираните по нея шарки на цветя, и изящно обработен колан от червена кожа.

— А, благодаря, добри ханджийо. Доведе ми препоръчан от много високо място сребърен кинжал, който макар и млад, е известен с храбрите си дела, кръв и кураж, като например да яде черния дроб на бандити и сърцата на крадци.

— Продължавайте, сър! Ще ни направите ли чест с някакъв разказ тази вечер?

— Може би, може би. Влизай, Гилин. Да обсъдим условията.

Оказа се, че той не е наел само стая, а цял апартамент, с ламперия от тъмно дърво, обзаведен с тапициран стол, маса с резба по нея, дълъг лилав бардекски диван и легло в отделна стая.

— Не се стискаш, нали? — рече Джил.

— А защо да се стискам? — Саламандър й наля чашка светла медовина от стъклена гарафа. — Е, както съм готов да се обзаложа, ти сигурно си се сетила, че хората на гуербрета не са намерили Родри.

— Той няма и да го намери.

Саламандър вдигна поглед все още с чашката медовина в ръка, с полуотворени устни и се вторачи уплашено в нея.

— Родри е в ръцете на Ястребите на Братството.

Продължително време гертдинът не шавна, нито пък заговори. Нещо повече, той сякаш беше спрял да диша, докато най-накрая успя да прошепне:

— О, богове, не и това! Сигурна ли си?

— Човекът, който е бил по петите му, толкова много е боравил с арсеник, че кожата и косата му са станали гладки. Само като споменах думата „ястреб“, мъжът, с когото разговарях, изпадна в истерия — започна тя и стовари юмрук върху масата толкова силно, че гарафата подскочи и се разля. — Зная какво правят ястребите на хората, които хванат. Ако са подложили Родри на мъчения, ще умрат. По един човек за всеки белег, който са му направили. Кълна се! Ще ги догоня, както ловните порове гонят плъхове — рече Джил и започна да се смее, налудничав кикот, който не спираше.

— Джил! Престани! В името на боговете!

Тя отметна глава и продължи да се смее. Той я сграбчи за раменете, разтресе я, крещя й, докато накрая я блъсна в стената. Смехът секна. Когато видя мъката в опушено сивите му очи, се зачуди на себе си, че не може да се разплаче. Освободи се от ръцете му, отиде до прозореца и се загледа в тясната градина. Мъчително несправедливо й се стори това, че слънцето свети така ярко, след като нейният Родри се намира в ръцете на мрака. После чу как Саламандър изхлипа и като се извърна, видя, че по страните му се стичат сълзи. Той стоеше като замаян, с отпуснати ръце. Контрастът между елегантното му облекло и безпомощната болка го правеше да изглежда като дете, облечено в най-хубавите дрехи на баща си. Не беше сигурна какво трябва да каже, но отиде при него и сложи колебливо ръка на рамото му.

— Забравяш, че ми е брат.

— Вярно е. Ще ми простиш ли?