Катрин Кер - Магия за зора

— Колко струва омразата ти, сребърен кинжал?

— Суха пара.

Леко усмихнат, взе сребърника, който тя му предложи.

— Не съм имал нищо общо с отвличането му, но ми предлагаха тази работа и видях кой търсеше да наеме човек, за да я свърши.

— Обичам хората, които говорят без заобикалки. — Тя извади още две монети и му подметна едната. — Другата ще получиш, когато свършиш.

— Е, добре тогава. Виж какво, съвсем си прав. Доколкото можах да разбера, въобще не ставаше въпрос да го убиват. Имам приятел, на когото му потръгна, успя да се издигне в този живот, така да се каже. Лакей е на един от богатите търговци там горе, на скалите, човек, който не би желал да му наскочат на улицата някоя тъмна нощ, затова моят приятел върви заедно с него. А богатите приятели на неговия господар знаят, че приятелят ми винаги може да е полезен, за да се свърши малко груба работа, като например да бъде убеден някой, който дължи пари, да ги върне. И така приятелят ми дойде тук, кога беше — преди три вечери, и каза, че може би имал работа за нас. Един делови познат на неговия господар искал да поговори с някакъв сребърен кинжал и щял да плати, ако пипнем момчето на път и го заведем някъде.

— Къде?

— Не зная, защото така и не го направихме — той се приведе напред и заговори с подправена с чесън искреност. — Да беше видял този Бридин и ти не би взел от него и гологан. Едър мъж, нямаше корем, но един такъв досущ прасе, с гладко като на момиче лице и с такива едни загладени черни коса и брада, сякаш ги бе мазал с лой, толкова загладени бяха.

— Така ли? Забеляза ли дали ръцете му са също така гладки?

— Забелязах! И наистина бяха такива. Все още мога да си го представя — отговори той и леко потрепери. — И в брадата си носеше една щипка от онези, дето момичетата слагат в косите си, но тази беше сребърен гущер с пеперуда в устата. Около него се усещаше нещо, което накара по гърба ми да плъпнат мравки, и то не се дължеше на украшенията, които носеше.

— От Бардек ли беше?

— Може и да е бил, но пък би могъл и да е девериец с бардекска кръв в клана си. Мургавичък такъв един беше, но пък може и много да е стоял на слънце. Във всеки случай този Бридин ни предложи много пари, но не бяха достатъчно, за да си имаме работа със сребърен кинжал. Когато му отказахме, само дето не напълних бригите. Помислих си, ами ако това не му хареса, а? Разбирах, че и приятелят ми мисли същото. Виж, не зная какво би могъл да ни направи, но такова впечатление остави. Мравки ме полазиха, това е.

Джил преценяваше него и разказа му, докато отпиваше от половиницата. Беше склонна да смята всеки обитател на Дъното за лъжец, но много се съмняваше, че човек като него може да има достатъчно въображение да измисли толкова подробно и странно описание на този Бридин. Погледна към останалите мъже, които слушаха внимателно какво се говори на масата им, и осъзна, че разказът на нейния информатор е накарал и тях да почувстват тревога. Но нещо просто намирисваше. Тя плъзна към него последния сребърник.

— Благодаря ти. А този Бридин е отседнал в хана „Златен дракон“, но съм готов да се обзаложа, че вече го няма там.

— Без съмнение.

С едно плавно движение тя изтегли кинжала с дясната си ръка и сграбчи ризата му с лявата, като го извлече наполовина върху масата. Той леко потрепери, но иначе остана съвършено неподвижен, загледан в очите й като хипнотизиран от ловен пор плъх. Очевидно разбираше, че тя изпитва желание да го убие, само за да види как му тече кръвта.

— Слушай внимателно или ще умреш. Първото, което ми каза, беше следното: „Не съм имал нищо общо с отвличането му.“ Отвличането му къде? Знаеш повече, отколкото казваш.

Тогава той простена и хвърли отчаян поглед към другите, които седяха на неговата маса. Никой не мръдна; дори единият демонстративно отпи от половиницата си, сякаш нямаше никаква друга грижа на този свят.

— Ти, курвенски боклук — продължи тя. — Дойдох, готов да платя добри пари за онова, което знаеш, а ти не ми казваш всичко. Да не би Дъното да изживява трудни времена? По-рано човек можеше да си купи каквото иска тук — тя се засмя и смехът й прозвуча като тих, съвършено смахнат шепот. Пусна го, блъскайки го така, че го запрати на стола му. — Отговаряй! Да го отвлече къде?

— Наистина не зная. — Мъжът скимтеше като дете. — Не зная. Моля те да ми повярваш. Зная каквото каза онзи Бридин, че щом го хванем, ще бъде отведен някъде. Така че не бивало да се тревожим, нали разбираш, да трябва да го убиваме или нещо подобно.