Джоан Харис - Крайбрежие

— Работи за Брисман? Какво прави за него?

— Някакви изчисления за Бушу — каза Дамиен. — През цялото време се е занимавал с това. Брисман му е плащал да ни баламосва. Чух го да говори с Марен пред „Ша Ноар“.

— Но, Дамиен — възразих аз, — всичко, което направи за Ле Салан…

— Какво толкова направи, а? — гласът на Дамиен бе станал дрезгав, изведнъж зазвуча много момчешки. — Построи онова нещо в залива — той махна в далечината към Бушу, където се виждаха само две предупредителни светлинки, които примигваха като коледна гирлянда. — За какво? За кого? Не за мен, това е сигурно. Не за баща ми, който е затънал до уши в дългове и още се надява да забогатее. Мисли си, че от няколко рибки се става богат — каква глупост! Не за Гросел или Бастоне, или Просаж. Не за Мерседес!

— Това не е честно. Плажът не е виновен за всичко. Нито пък Флин.

Слънцето беше залязло. Небето приличаше на рана, изсветляла по ръбовете.

— А това е другият момент — каза Дамиен и ме погледна. — Името му не е Флин. Не е и Руже. Той се казва Жан-Клод. Като баща си.

Затичах се по скалистата пътека. Мислите дрънчаха в главата ми като семки в тиква. Нямаше логика. Флин — син на Брисман? Невъзможно. Сигурно Дамиен не беше чул добре. И въпреки това нещо в мен крещеше, че е вярно: предчувствието ми за опасност, най-после задействано, звънеше предупредително по-силно от Ла Маринет.

То ми подсказваше, че е имало улики, които бих могла да забележа, стига да исках: тайната среща, прегръдката, враждебността на Марен, двойствената преданост на Флин. Дори прозвището му — Руже, Рижавия, напомняше за Лисицата Брисман. По стара островна традиция те носят еднакви имена.

Но Дамиен беше само момче в края на краищата: момче, измъчвано от юношеска любов. Трудно можеше да мине за благонадежден информатор. Не, трябваше да науча повече, преди да осъдя Флин. И знаех къде да отида.

Фоайето на Лез Имортел беше пусто, като се изключи присъствието на Жоел Лакроа, седнал и качил крака в каубойски ботуши върху бюрото на рецепцията, с цигара в уста. Когато ме видя, сякаш се смути.

— Хе, Мадо — той се усмихна с половин уста и загаси цигарата си в пепелника. — Стая ли търсиш?

— Чух, че приятелят ми е тук — казах аз.

— Англичанинът? Да, тук е — Жоел запали нова цигара с претенциозен жест и изпусна дима в дълга ленива струйка като във филмите. — Лекарят каза, че не бива да се мести. Искаш да го видиш ли?

Аз кимнах.

— Е, не може. Мосю Брисман каза никой да не влиза, а това, хубавице, включва и теб — той ми намигна и се приближи. — Лекарят дойде със специална лодка преди около час. Каза, че това било опарване от някаква португалска медуза. Гадно.

Значи мрачната прогноза на Аристид се оказа погрешна. Обля ме вълна на неохотно облекчение.

— Значи не е кубомедуза?

Жоел поклати глава, както ми се стори, със съжаление.

— Не. Но пак е гадно.

— Колко гадно?

— Уф. Какво разбират тия доктори, хе? — той дръпна от цигарата си. — Лошото е, че е лежал в безсъзнание на слънце часове наред. Слънчевият удар може да е много кофти, ако не внимаваш. Откъде човек от континента да знае такива работи? — от тона на Жоел се предполагаше, че на него, Жоел, е изключено да му се случи нещо подобно.

— Ами медузата?

— Глупакът взел, та я извадил от водата — той поклати глава, сякаш не можеше да повярва. — Можеш ли да си представиш? Лекарят казва, че действието на отровата трае двайсет и четири часа — Жоел се усмихна. — Тъй че ако приятелят ти утре сутринта е още тук, хе… — той отново ми намигна и направи крачка напред.

Аз отстъпих встрани.

— В такъв случай трябва да видя Марен Брисман. Той тук ли е?

— Хе, ама какво ти става? — Жоел погледна обезсърчен. — Не ме ли харесваш?

— Харесвам те от разстояние, Жоел. Приеми го като отношения между рибари. Борба за територия. Не преминавай границата.

Жоел изсумтя.

— Мислиш се за Санта Марина — промърмори той. — Марен излезе преди час. Със сестра ти.

— Къде отидоха?

— Един господ ги знае.

Намерих Марен и Адриен в „Ша Ноар“. Дотогава се бе стъмнило и кафенето беше изпълнено с дим и шум. Сестра ми седеше на бара, Марен играеше карти на маса, пълна с усиниерци. Той се изненада, като ме видя.

— Мадо! Не те виждаме често тук. Нещо случило ли се е? — Марен ме погледна с присвити очи. — Не е станало нещо с Дебелия Жан, нали?

— Не, с Флин.

— О! — той като че ли се стресна. — Не е мъртъв, нали?