Джоан Харис - Крайбрежие

— Светицата може да ни е дала плажа, но Руже направи Бушу.

Аристид изсумтя.

— Ще видите — каза той. — Лошият късмет никога не стои далеч от Ле Салан. Случилото се го доказва. Медуза в залива след толкова години. Не ми казвайте, че ще се отрази добре на търговията.

— На търговията? — Тоанет беше възмутена. — Само това ли те интересува? Мислиш ли, че Светицата се интересува от това?

— Може би не — отвърна Матиас, — но пак е лоша поличба. Последният път се случи през черната година.

— Черната година — повтори мрачно Аристид. — И късметът се мени като приливите и отливите.

— Нашият късмет не се е обърнал! — възпротиви се Тоанет. — Ние в Ле Салан сами ковем късмета си. Това нищо не доказва.

Отец Албан неодобрително поклати глава.

— Не знам защо изобщо ме накарахте да дойда тук — каза той. — Ако искате да се молите, идете в църква, която още не е рухнала. Ако ли не — хе! Всичко това е суеверие. Не би трябвало да го поощрявам.

— Кажи само молитва — помоли го Тоанет. — Само „Санта Марина“.

— Добре, добре. После се прибирам вкъщи, а вие останете, ако не ви е мил животът. Май ще вали.

— Не ме интересува какво говориш — промърмори Аристид. — Търговията е важна. И ако тя е нашата светица, би трябвало да го разбере. Такъв бил късметът на Ле Салан.

— Мосю Бастоне!

— Добре, хе, добре.

Сведохме глави като деца. Латинският на острова е разговорен латински, дори по стандартите на църквата, но всички опити да се внесат поправки в молитвата са завършвали с неуспех. В старите думи има магия, нещо, което би се изгубило при превод. Отец Албан отдавна се бе отказал да обяснява, че силата е не в самите думи, а в чувството зад тях. Тази идея е неразбираема за повечето саланци, дори малко богохулна. Тук, на островите, католицизмът е натурализиран, върнат към предхристиянските му корени. Магии, символи, заклинания, ритуали — те имат най-голяма сила тук, в тези общности, където рядко се четат книги — дори Библията. Устната традиция е жива, към всеки преразказ се добавят детайли, но чудесата ни допадат повече от числата и правилата. Отец Албан знае това и го толерира, защото знае, че без него църквата може скоро да стане съвсем излишна.

Той си тръгна веднага щом молитвата свърши. Когато излезе от малкия светъл кръг на фенерите, само стъпките на рибарските му ботуши продължиха да шумолят по пясъка. Тоанет пееше с писклив старчески глас: аз улових няколко думи, но те бяха на стар островен диалект, който, също като латинския, бе непонятен за мен.

Двете монахини още не си бяха тръгнали и застанали от двете страни на дървения олтар, наглеждаха молещите се. Селяните кротко чакаха на опашка. Няколко души, сред които Аристид, свалиха мънистата за късмет от вратовете си и ги сложиха на олтара под мрачния многозначителен поглед на Светицата.

Като ги оставих на молитвите им, аз тръгнах надолу към Ла Гулю, ширнала се просторна и червена от слънчевия залез. В далечината, съвсем досами водата, почти изгубен в блясъка от плитчините, стоеше силует. Аз тръгнах към него, като се наслаждавах на хладния мокър пясък под краката си и тихото плискане на отслабващия прилив. Беше Дамиен.

Той ме погледна с очи, изпълнени с червените пламъци на слънцето. Зад него тъмна ивица в небето предвещаваше дъжд.

— Виждаш ли? — каза Дамиен. — Всичко се разпада. Всичко е свършено.

Потреперих. В далечината зад нас се носеше призрачно ехо от песента на Тоанет.

— Не мисля, че ще стане толкова зле — отговорих аз.

— Така ли? — той сви рамене. — Баща ми ходи до Ла Жьоте с лодката. Казва, че видял още от онези неща. Сигурно бурите са ги донесли с Гълфстрийм. Баба ми казва, че това е поличба. Идват лоши времена.

— Никога не съм знаела, че си суеверен.

— Не съм. Но всички прибягват до суеверия, когато не им остава нищо друго. Така се правят, че не ги е страх. С песни, молитви и гирлянди на Светицата. Сякаш нещо от тях ще помогне на Ру… Руж… — гласът му секна и той с ново ожесточение се загледа във водата.

— Ще се оправи — казах му аз. — Винаги се оправя.

— Не ме интересува — неочаквано отвърна Дамиен, без да повишава тон. — Той започна всичко това. И да умре, не ме интересува.

— Не говориш сериозно!

Дамиен сякаш говореше с хоризонта.

— Мислех, че ми е приятел. Мислех, че е различен от Жоел, Брисман и останалите. А той бил само по-добър лъжец.

— Какво искаш да кажеш? — настоятелно попитах аз. — Какво е направил?

— Мислех, че той и Брисман се мразят — отвърна Дамиен. — Поне така изглеждаше. Но те са приятели, Мадо. Той и всичките Брисман. Работят заедно. Вчера, когато се случи нещастието, той е правил нещо за тях. Затова е отишъл толкова надалеч. Чух Брисман да го казва!