Дейвид Балдачи - Коледен експрес

— Непременно ще дойда — обеща Том и се изправи.

— Ако искаш, да вървим още сега. Тъкмо ще си поговорим.

— Благодаря, но предпочитам да се поразходя.

— Във влака? — учуди се Кристобал. — Че какво може да се види тук?

— Изненадващо интересни неща — отвърна Том и ги остави.

Тръгна уж безцелно по пътеката. Салонът все още бе пълен с хора, в ресторанта приемаха последните поръчки за деня, всички бяха в празнично настроение, тъй че много от купетата бяха пусти. Идеална възможност за крадеца да нанесе поредния си удар, а Том искаше да провери дали мошеникът от „Капитъл Лимитед“ бе успял да попадне и тук. Обект на специалното му внимание бе едно определено купе.

Почука и като не получи отговор, надникна вътре. За негов късмет вратата не се заключваше отвън. Агнес Джоу я нямаше. Както и в „Кап“, грамофонът бе поставен на подвижната масичка. Всяко нещо бе на мястото си. На стената бяха подпрени две пухкави възглавници, а отстрани бе оставено сгънато одеяло. Двата куфара край стената не представляваха интерес за Том. Вниманието му бе насочено към раницата, сместена пак между стената и стола. Отгоре отново бе метнато одеяло.

Том се върна да огледа коридора, после дръпна завесата и отвори ципа на раницата. Наместо плячка откри нещо необяснимо. Купчина вестници, също като онази, която Реджина бе открила в „Кап“. Бяха стари броеве на различни издания от Източния бряг. Том не успя да открие разумно обяснение, огледа купето, но не намери нищо интересно или подозрително, освен една снимка на Агнес Джоу с младо момиче, за което предположи, че е нейната дъщеря. Не беше съвсем сигурен, защото помежду им нямаше никаква прилика. Младата жена бе по-висока от Агнес Джоу, при това невероятно красива, направо зашеметяваща. Беше облечена в костюм на циркова артистка, тъй че поне тази част от разказа на Агнес Джоу беше достоверна. Нито отпред, нито от задната страна се виждаше дата. Агнес Джоу си беше същата, тъй че сигурно бе правена наскоро. И двете изглеждаха щастливи, или поне ведри. Том се почуди какво ли се бе случило, каква бе причината майката да не посреща празника с детето си?

Решен да не рискува повече, Том остави снимката на място и се измъкна навън. Отиде до другата част на спалния вагон, но в един миг се закова на място, после се пъхна в първото празно купе и подаде глава. Агнес Джоу тъкмо излизаше от едно друго купе. И тя като Том се огледа. Не носеше нищо в ръце, но пък джобовете й бяха издути. Насочи се в обратната посока, а Том отиде право към купето, от което я бе видял да излиза. По нищо не личеше кой е неговият временен обитател. Канеше се да влезе, но чу приближаващи стъпки и отмина. Все пак запомни буквата над вратата, тъй че нямаше да е трудно да открие чие е.

Той отново се замисли за тази привидно самотна жена с любопитно минало, добродушен нрав и склонност да събира стари вестници и да нахлува в чужди купета. Това пътуване към себепознанието започваше да прилича на някогашните журналистически разследвания. Нямаше търпение да разкрие крадеца, който може би носеше името Агнес Джоу. От друга страна, надяваше се тя да се окаже невинна.

В салона отново се натъкна на Херик Хигинс с неговия все тъй тревожен, вперен навън взор.

— Какво има? — попита Том. — Изглеждаш притеснен.

Хигинс се усмихна, но личеше, че никак не му е весело.

— Нищо особено. Просто гледам падащия сняг.

— Е, снегът не може да спре влака.

Хигинс нито се усмихна, нито кимна в знак на съгласие.

— В Ла Хунта, преди прохода Ратон, ще ни прикачат трети локомотив.

— Това обичайно ли е, или предпазна мярка заради снега?

— Съвсем обичайно е. Изкачването е доста стръмно, а третият локомотив осигурява приятно спокойствие. — И той отново се зазяпа в снега навън.

Том продължи нататък, но на няколко пъти се извърна към стария железничар в напразни опити да разчете мислите му.

Роксан влезе в общия вагон, приютил момчешкия хор, въоръжена с флакон „Лизол“, който тутакси приведе в действие.

— И тъй — викна тя, — усещам позната миризма, че и неприятна на всичкото отгоре. Не се опитвайте да увъртате, защото Роксан е отгледала пет свои момчета и четирима внуци, истински професор е по „синдрома на миризливите млади мъже“, та не си мислете, че ще го допусне в този влак. Наясно ли сме? — Момчетата кимнаха до едно. — И така, запазила съм ви две душ-кабини за един час напред, тъй че ще се възползваме, нали? — Децата закимаха усърдно и тя ги строи в две редици. — Всяко момче разполага с три минути, ни повече, ни по-малко, защото този влак може и да върши чудеса, но от въздуха вода не прави. Хубавичко ще се насапунисаме, ще изтъркаме зад ушите и между пръстите на краката, нали тъй, и няма да оставим ни едно мръсно пръстче, защото после ще има проверка, това ви го обещавам. Добрият Господ само като ви погледне колко сте чистички, ще ви благослови както никога досега в навечерието на Коледа. — За по-голяма убедителност тя изпя кратки откъси от песни, донесли слава на Пърл Бейли и Били Холидей, след което учителките подкараха момчетата.