Дейвид Балдачи - Коледен експрес

— Как тъй си се нагърбила да се грижиш за хора? — попита Елинор. — Пеенето и любовта към музиката, това разбирам, но има ли нещо друго?

— Добри момчета са, даровити, но няма да им е лесно, особено като се върнат у дома. И няма да се примиря някакви си петдесет, двайсет, или дори десет процента от тях да се провалят! Всяко едно от тия деца ще успее. През лятото си взимам един месец отпуск, от доста време се готвя за това, и тръгваме на турне, аз и момчетата, ще пеем по разни места и те ще видят с очите си гледки, които ще ги накарат да пожелаят повече от всичко да станат добри хора. Ще открият мечти, за каквито не са и сънували, а Роксан ще е до тях, ще им държи ръцете, ако трябва, докато се увери, че повече не им е нужна.

— Твърде амбициозно начинание.

— Децата го заслужават, не мислиш ли?

— Без съмнение — усмихна се Елинор.

Преминаха в следващия вагон и едва не се сблъскаха с някакъв занесен мъж, който сновеше из коридора.

— Какви ли ги няма по тези вагони — довери тихо Роксан. — Ако искаш да натрупаш материал, попаднала си на точното място. — След което повиши глас: — Здрасти, Ърнест, как сме днес?

— Демони, демони навсякъде, Роксан, ей ги отвън, по дрехите ми, в храната. И в диетичното пепси ги открих.

— Знам, знам, но чуй какво ще ти кажа, видях те в списъка на пътниците, та ти донесох малко прах против демони. Повече от сигурна е тая смес, ще ги унищожи до крак, колкото и големи да са. — И тя му връчи торбичка, която извади от джоба си. — Аз, ако съм на теб, Ърнест, ще се поръся с тая прах, но само себе си. За друг не я хаби, защото туй ми е всичката.

— Благодаря ти, Роксан, много ти благодаря. Ти единствена ме разбираш.

Ърнест отмина, съсредоточен в изпълнението на задачата.

— Изглежда, има нужда от лекар.

— А, и аз така мислех, но мен ако питаш, той иска внимание. Доколкото знам, никого си няма. От години се вози с нас и на никого нищо лошо не е направил, щъка си нагоре-надолу като някой откачен, ама не ми се вярва да е такъв. Облечен е като бездомник, но да ти кажа, билетите по тая линия не са по джоба на клошарите, а аз доста такива познавам. Разбрах, че е инженер в някаква фирма в Аризона. Сигурно никога не е имал много приятели, а е прехвърлил четирийсетте, тъй че едва ли умее да се сприятелява. Често сме си говорили, интелигентен мъж е, начетен, но мозъкът му не работи като моя и твоя. Като се качи на влака, първо с демоните почва. Като му мине, всичко е наред.

— Защо пътува толкова често?

— Е, никой не иска да е сам, особено около Коледа. Сигурно си чувала, че повечето самоубийства се вършат по празници. Пък и по това време на годината това не е просто влак. То си е същински клуб за самотници, които си търсят приятели.

В този момент ужасена на вид възрастна жена се втурна към Роксан, размахала билета си.

— Господи, не знам къде отивам.

— Хайде, миличка, като за начало ти ми кажи къде искаш да отидеш.

— В Денвър — отвърна жената.

— В Денвър, хубаво, ама то „Зефир“ отива в Денвър. Нашият влак пътува за Лос Анджелис и не минава оттам. Чудя се изобщо как са те пуснали да се качиш.

— Значи съм сбъркала влака.

— „Зефир“ също тръгва от Чикаго.

— Направо да не повярваш. Дъщеря ми и семейството й ме очакват за Коледа. Тя искаше да дойде със самолет, та да се върнем заедно. Аз не обичам да летя, а съпруга ми го няма вече. Пък тя, милата, ми вика, че вече не ме бивало сама да се справям, и сигурно е права.

— Е, добре си си, щом се сети кого да попиташ, нали?

— Да, но като не се появя в Денвър, тя ще се сети. И после цяла Коледа и тя, и мъжът й ще ми повтарят: „Нали ти казахме.“

— Че защо да не стигнеш навреме в Денвър?

— Нали съм взела погрешен влак?

— Така е, но ние ще се погрижим да поправиш грешката.

— Не разбирам. Нима е възможно? Нали ми казахте, че този влак пътува за Лос Анджелис?

— В Канзас Сити ще те качим на влак за Омаха. „Зефир“ спира в Омаха, тъй че оттам ще го вземеш и право към Денвър. Не е никакъв проблем. Аз ще се погрижа за всичко и ще дойда да те взема довечера, като спрем в Канзас Сити.

Жената я засипа с благодарности. Когато най-сетне си тръгна успокоена, Роксан се опита да обясни:

— Хората все нещо се тревожат, ядосват се, притесняват се. Трябва да умееш по лицето и жестовете да се досещаш, да им помагаш да излязат от затруднението, да се насладят на пътуването, да се чувстват съпричастни. Като видиш малки деца, с тях говориш, а не с родителите. На малките това много им харесва, така се чувстват големи и много важни и внимателно слушат какво им казваш. Не е нужно да бързаш всичко отведнъж да разбереш, то с някои няма и да успееш, но с повечето ще се спогодиш. Вярно, отнема време, но важното е ти да пребориш работата, а не тя теб. Все това й повтарям на дъщеря ми, все това й набивам в главата.