Дейвид Балдачи - Коледен експрес

Макар и все още нелокализирана от метеоролозите в страната, бурята пое на юг, където срещна яката преграда на северните Скалисти планини и се хлъзна по гръбнака на веригата като избила вода, напипала електрическата мрежа в някоя къща. Засега никой не бе в състояние да определи къде ще удари зараждащата се свирепа зимна буря, ала тя като че ли се целеше по пътя на „Саутуест Чийф“, и то на едно определено и прелюбопитно място. То се наричаше Ратон, страховит проход в Югоизточно Колорадо, най-високата точка по целия маршрут на „Саутуест Чийф“ и най-трудна за преодоляване от пътническите влакове. Дори в хубави дни изкачването беше сериозно изпитание, а при лошо време „Саутуест Чийф“ трябваше да напрегне всичките си сили.

Същата нощ фигурата в черно отново претършува спалните вагони. Този път прояви допълнителна предпазливост поради заостреното внимание и предварително се увери, че няма да срещне никого. Не беше толкова трудно, тъй като мнозина вечеряха в ресторанта или се тълпяха в салона, за да присъстват на едно специално събитие. Всъщност крадецът чуваше глъчката, която се носеше из целия влак. В „Саутуест Чийф“ се грижеха пасажерите добре да се забавляват и те оставяха ценните си притежания без надзор. Крадецът изрече безмълвно „благодаря“ и се впусна да обира спътниците си.

Салонът наистина се тресеше, но не заради лошите участъци в релсите, които „Чийф“ преодоляваше всекидневно. По средата стоеше Роксан с микрофон в ръка. Не че имаше нужда от усилвател. Тя подхващаше песен след песен с гръмовния си глас, всяка по-затрогваща от предишната. Всеки поглед бе вперен в жената, всяко ухо попиваше и последната нота. Хорът на момчетата от Ел Ей също бе тук въпреки късния час и слушаше в захлас тази ненадмината изпълнителка, която изтръгваше тоновете направо от сърцето си. За младите момчета самото съприкосновение с Роксан Джордан бе ценен житейски урок.

Застанал в дъното на салона, Том тихичко припяваше. След края на изпълнението всички станаха, а после часове наред шумно и подробно обсъждаха чутото.

В пушалнята Макс и Мисти пафкаха блажено купените в Чикаго пури, а ясновидката гледаше на ръка на всеки желаещ. Вероятно заради наближаващия празник тя поднасяше ободряващи предсказания, откривайки върху всяка протегната длан знак за предстоящи чудеса в празничните дни.

Елинор се бе затворила в купето си и се опитваше да нахвърля различни варианти на сюжета, но нещо не можеше да се съсредоточи. Пък и този път задачата й беше различна. Досега бе работила само върху чужди ръкописи, и то в кратки срокове, а ето че сега трябваше да напише нещо изцяло свое. Тя драскаше безцелно върху белия лист, когато изведнъж осъзна, че е изписала името „Том Лангдън“ с тлъсти триизмерни букви. Тя скъса листа, смачка го на топка и го хвърли, после легна на канапето и закри лицето си с ръце.

— Мрачни мисли?

На вратата стоеше Роксан и бършеше лицето си с влажна кърпа, все още разгорещена след певческата си изява.

— Нещо не съм доволна от себе си — отвърна Елинор, като се изправи.

— Не че се хваля, но изпусна едно чудесно представление.

— О, чух го от начало до край. По уредбата. Ти беше страхотна. Неповторима.

Роксан огледа пода, посипан с топки смачкана хартия.

— Как върви писането? Добре ще ни се отрази един хит на Макс Пауърс, че хората и правителството пак да заговорят за нас.

Елинор се усмихна смутено.

— Да ти призная, аз самата не знам много-много за влаковете. От студентка не бях пътувала с влак, или поне не тук, у дома. За няколко дни едва ли ще науча достатъчно.

Роксан приседна на ръба на канапето.

— Аз пък толкова години работя по влаковете и все още не смятам, че знам всичко. Затова и си обичам работата, всеки ден ми носи нещо ново. Понякога е хубаво, друг път недотам, но пък ми поддържа формата, гледам да осмислям онова, което виждам, и това ми харесва.

— Откога си на този влак?

— А, с „Чийф“ се ухажваме вече двайсет и една години. Напред-назад-напред-назад, все заедно. Познавам всеки храст пелин в Ню Мексико, всяко житно поле в Канзас, дори и с много фермери се знаем по име. Гледам да им махна, като минаваме. Със затворени очи мога да подкарам тоя влак, само дето не вярвам „Амтрак“ да одобри идеята.

Елинор измъкна чист лист и започна да нахвърля бележки.

— Сигурно и те ти махат, Роксан.

— Ей, момиче, тия последните две години три пъти са ми предлагали женитба. Един дори хукна след влака с трактора си. „Ще се омъжиш ли за мен, Роксан?“ — така беше написал на парче плат, а то се вееше от кабината като знаме.