Дейвид Балдачи - Коледен експрес

Том реши да погледне нещата от друг ъгъл. Може пък да не бе глупаво, а тъкмо обратното — гениално, защото повечето хора, включително и полицаите, биха стигнали до неговото последно заключение. При това с очите си бе видял издутата неразопакована раница в купето.

Скоро влакът потегли. Три и петнайсет, потвърди часовникът: точно навреме. Естествено, „Кап“ също си бе спазил разписанието.

Появи се Кристобал с видеокамера през рамо.

— Мистър Пауърс ме помоли да снимам влака и хората. После ще прегледаме кадрите за някои интересни ракурси.

— Може да снимаш и сватбата — предложи Том.

— Вече ми наредиха — въздъхна Кристобал. — Затова ли учих кинематография — за да снимам сватби? Ако бях кинозвезда и имах собствена каравана, точно в този момент щях да се затворя вътре, да повикам агента си и да заявя, че отказвам да изляза. — След което добави: — Елинор ме помоли да ви попитам какво ще облечете за сватбата.

— Помолила те е да ме попиташ? Добре, кажи й, че ще облека костюм „Армани“. Винаги така се обличам на сватби по влаковете. Тя прекрасно го знае.

— Супер — въодушеви се Кристобал. — И аз ще съм с „Армани“. — Младежът завъртя камерата и излезе.

„Чийф“ продължи с грохот пътя си на запад, спирайки за кратко на четири места в Илиной, преди да прекоси могъщата Мисисипи по дългия двуетажен мост, строен през 1927 г. Сега вече се намираха в Айова. Единствената спирка в този щат бе Форт Мадисън, където стигнаха към седем и половина. Когато се отправиха към Мисури, Том се премести в ресторанта и се присъедини към компанията на отец Кели и Мисти. На масата зад тях седяха Стив и Джули, които не преставаха да обсъждат предстоящото тържество.

Елинор, Макс и Кристобал не се появиха. От Агнес Джоу нямаше и следа.

— Вие с Макс, изглежда, като че ли си допаднахте — подхвърли Том към ясновидката. — Макар че той, струва ми се, има доста приятелки.

— О, миличък, знам си, че е нещо мимолетно. Влаковете просто събират най-различни хора, но с края на пътуването свършва и магията. А аз вече съм на години, когато няма да допусна мъж да разбие сърцето ми, ако това те тревожи.

— Именно. И се радвам да го чуя.

— Колко истории знам за невярното мъжко съсловие. Ако не бяхте тук — изгледа тя свещеника, — като нищо щях да ги разкажа. — И щипна отец Кели по бузите, а той остана очарован от вниманието.

— Трябва да ви призная — обърна се отецът към Стив и Джули, — че никога не съм присъствал на венчавка във влак. Сигурно ще сте първите, на които е хрумнало.

— Всъщност не са.

Всички погледнаха отвъд пътеката към Херик Хигинс.

— Случвало се е и преди, през осемдесет и седма в „Тексас Игъл“. И той пътува от Чикаго до Ел Ей, но през Тексас. Наричаха го Влакът на любовта. Маршрутът му е по-дълъг от този на „Чийф“.

— Влакът на любовта? — повтори Джули. — Защо са го нарекли така?

Хигинс се извърна към слушателите и отпи глътка кафе, преди да заговори.

С „Игъл“ пътуваше една забележителна личност, началник-влак на име Зеб Купидона. За него се носеха легенди. Имаше златно сърце и страхотен актьорски талант. За радост на децата се обличаше като Дядо Коледа, раздаваше им подаръци, купени със собствените му пари. Обикаляше училищата, за да привлича малките да пътуват с влак. „Амтрак“ едва ли са имали по-пламенен защитник. Най-добре обаче умееше да дарява радост на онези, които пътуваха с него. Насърчаваше хората да разговарят, да откриват интересното у всеки събеседник. Чарлс Къралт дори направи специално предаване за него. Та на Четвърти юли 1987-а в Тексас Игъл се състоя сватба, а Зеб Купидона бе душата на празненството. Дори слезе с гостите във Форт Уърт. Страшен беше този Зеб.

— Надявам се — рече Джули — нашето тържество поне малко да прилича на това.

— Няма как да не се получи — отвърна Хигинс. — Разбрах, че Роксан Джордан е поела музикалната част. Щом и тя ще участва, не го мислете, повярвайте ми.

В северозападната част на Тихия океан се зараждаше метеорологично явление от особена важност. Срещаха се зони на високо и ниско налягане, сблъскваха се студени и топли фронтове, тежки облаци надвисваха над бреговата линия, ветрове набираха невероятна скорост и целият този вихър се придвижваше на изток. Подобен сблъсък на природните стихии бе сполетял почти същото място по време на едно от пътуванията на Марк Твен през територия Невада преди близо 140 години. В резултат бяха връхлетели страховито ледено наводнение и невиждана дори в суровия климат на Дивия запад снежна буря. Ако можеше да се вярва на Твен — а с него човек трябваше да внимава, — този катаклизъм едва не го погубил.