Дейвид Балдачи - Коледен експрес

Пристигнаха униформени от полицията на „Амтрак“, водени от Реджина, и всички подадоха жалби за откраднатото. Научиха, че много пътници се бяха оплакали, че са им изчезнали вещи, и получиха уверението, че издирването на крадеца, дори да е действал със съучастници, е в ход. Според полицаите по-вероятно бе няколко души да са замесени поради големия брой откраднати вещи и набелязани жертви. Почти сигурно било, че бандата е слязла от влака преди Чикаго. Том почти не се надяваше отново да види писалката си. И което е по-важно, още по-малко се надяваше отново да види Елинор.

Ето защо се изненада, когато около час по-късно тя влезе в залата заедно с Кристобал. Уморено се отпусна на канапето до Макс.

— В колко часа е полетът ти? — попита той.

— В николко. Всички билети са продадени. Каква ирония, в момента с влак е най-бързо да се придвижиш до Ел Ей.

Макс се облегна назад и притвори очи, ала на устните му трептеше усмивка.

— Колко жалко. Май ще трябва да се скиташ с нас по влаковете. — В този миг пак се ококори и намигна на Том.

— Така излиза — намръщи се Елинор.

— Ако от това ще ти олекне, мога да ти кажа, че ми е забранено да пътувам със самолет в границите на Щатите — рече Том. Кристобал го изгледа с недоумение и се поотдръпна от него. — Всичко стана заради едно дребно недоразумение при проверката за сигурност на летище „Ла Гуардия“.

— Не — отсече Елинор, — новината изобщо не ме ободрява.

След няколко минути Реджина се върна при тях. Том се досети, че жената с нея трябва да е майка й, макар че освен в очите двете изобщо не си приличаха. Колкото и да е невероятно, край тази жена Агнес Джоу би изглеждала като дребно момиченце. Том я оприличи на Арета Франклин, макар да беше по-едра и от нея. Както се оказа, огненият й темперамент надминаваше дори несравнимите й физическите дадености.

— Това е майка ми Роксан — успя да я представи Реджина, преди последната да вземе нещата в свои ръце и да забоботи тъй гръмовно, че от всички краища на просторния салон се заизвръщаха да я видят.

— Всичко ми е ясно, деца, до един сте премръзнали, изморени, потиснати и на всичкото отгоре ограбени! Ммм. Това е недопустимо. Добрият Господ няма да ви остави дълго в това печално състояние.

Няколко минути по-късно се появиха одеяла, възглавници, закуски и други полезни дреболии. Жестът предизвика всеобщо оживление и дори Елинор се поотърси от унинието.

Роксан застана насред групата като кралица сред смирени придворни.

— Господи, ама че ден. Първо на първо, имам си важни повереници от Ню Йорк. И ги вземам под крилото си, защото ги виждам, че са объркани като деца без майка. — След което тя посочи Макс. — Ей този го познавам. Аз, драги, трябваше да играя в последния ти филм, онзи мюзикъл с бялата кльоща. Ще знаеш, синко, време е да си смениш човека, дето ти подбира актьорите. Отвори си очите и проумей, че ти е нужно нещо истинско. Мощни дробове и приятен тембър, ей това е. — В следващия миг взе толкова висок тон, и то с такава сила, че Том сграбчи чашата си с кафе, да не би да вземе да се пръсне от вибрациите.

Макс усети, че челюстта му увисна.

— Следващия път непременно ще ви имам предвид — обеща той.

— И добре ще направиш, синко. Моите хора ще се договорят с твоите, само дето аз хора нямам, ами две внучета в пубертета, дето обувки не им се намират, толкова са им огромни краката, а на всичко отгоре направо ми изяждат ушите. Слава на Бога, той има грижата да ме крепи или поне децата да не гладуват. А ти, Реджина — обърна се тя към дъщеря си, — нямаш ли си работа? Да не мислиш, че старото ти влакче ще се оправи само, без топлите ти грижи? Да не си въобразяваш, че „Амтрак“ ти плаща толкоз пари да седиш и да слушаш какво дърдори майка ти?

— Тръгвам, тръгвам — успокои я Реджина и се усмихна.

Роксан я изпрати с поглед, в който се четеше майчинска гордост.

— Реджина ми каза — обърна се Роксан отново към групата, — че с вас имало двама млади, дето са решили да се вземат, а също и някаква ясновидка на име Мисти. Мъчно ми е, че не съм могла да зърна змията и голия адвокат, завиждам ви, ще знаете. Е, за адвоката чак толкоз не ми е мъчно де. За боата ми беше думата. На дълъг път нищо не може да ти стопли краката така, както такова змийче, нали разбирате. Милият ми съпруг, покойният Джуниър, много ме обичаше, но пръстите на краката ми все мръзнеха, защото мъжете не се сещат за такива неща. Та си мисля де, от женска гледна точка, да си имаш мъж, дето те обича, и някое сладко малко змийче, тогава щастието е пълно. Слава на Бога! Искам сега с ушите си да чуя всичко. Разказвайте.