Дейвид Балдачи - Коледен експрес

— Значи от това се оплакват и другите пасажери — каза Реджина и се обърна към немеещия адвокат. — Какво си въобразявате, за бога? Да не мислите, че като сте толкова ненадминат, можете да се разхождате полугол и да надничате по купетата, за да плашите жените? Отговорете ми! Защото, ако е така, ето какво ще ви кажа, гледайте да си нямате неприятности с „Амтрак“. А като пристигнем в Чикаго, ще разберете защо.

— Ама аз… — заекна Мериуедър.

Том извади бележник и писалка.

— Как се пише Мериуедър, както го чувам ли? Ще трябва да науча и името на фирмата ви.

— В купето ми имаше змия — проплака Мериуедър. — Не съм надничал. Та аз да не съм ексхибиционист или някакъв перверзен тип.

— Ексхибиционист и перверзник, точно това са думите, които търсех — заяви Том и демонстративно надраска нещо върху листа.

— Ще ви покажа, вие само елате! — Мериуедър ги поведе към купето си, в което, естествено, не се откри никаква змия.

Мериуедър не повярва на очите си.

— Тук беше, кълна се… Или поне така ми се стори.

— Да не сте спали? — попита Елинор.

— Ами да, светлината ме събуди.

— Може да сте оставили лампата запалена, заспали сте и змията ви се е присънила. Това не ви ли хрумна?

Окаяното изражение на Мериуедър говореше, че подобна възможност не му е минала през ума.

— Разстроихте всички пътници — заяви Реджина. — Ще повикам началник-влака. Той сигурно ще ви предаде на полицията в Питсбърг.

— Не, не! — развика се Мериуедър. — Това ще съсипе репутацията ми, ще изгубя клиентите си.

— Да сте мислили, преди да тръгнете да плашите хората с тия мършави криви крака — рече Том.

— Моля ви, моля ви, ще направя всичко, което искате. Каквото кажете.

Реджина, Елинор и Том се спогледаха.

— Е, наближава Коледа — рече Том след продължителната тишина, нарушавана единствено от хленчовете на професионалния подстрекател на съдебни спорове.

Реджина тропна с крак, изгледа Мериуедър с безкрайно отвращение и размаха пръст пред лицето му.

— Добре тогава, бездруго стана късно и съм много изморена. Но вижте какво ще ви кажа, господин юрист, ако още веднъж, дори само веднъж ме ядосате, свършено е с вас. Разбрахте ли ме? Тогава всичко ще излезе на бял свят, ясно ли е?

— Абсолютно, абсолютно. — И той хвърли жален поглед към Том и бележника му.

Том бавно го прибра в джоба си.

— Няма да настоявам само защото е Коледа. Но запомнете, когато поискам, мога да напиша цялата история, а имам и свидетели. Наясно ли сме?

— Да, да, наясно.

— Хайде сега вървете се облечете — строго го подкани Реджина.

Мериуедър се втурна в купето си и затвори вратата.

— И така — обяви Реджина и тържествено потупа Том и Елинор по раменете, — сега вече официално ви обявявам за почетни членове на клуба „Капитъл Лимитед“. Не знам точно как успяхте да сразите фукливия тип, но ще ви кажа, че отдавна чаках този ден.

— Не ти трябва друго, освен малка боа, няколко съмишленици, шест хиляди тонен влак и готово — пъхаш във фурната и печеш.

Скоро Реджина откри собствениците на змията и им я върна с инструкции добре да я скрият до края на пътуването и да запазят в тайна присъствието на своя любимец.

Когато Том и Елинор тръгнаха обратно към купетата си, той се подсмихна.

— Също като едно време. Помниш ли какви номера си погаждахме далеч от дома, когато нямахме работа и започвахме да скучаем?

— Не, помня номерата, които ти погаждаше. И не помня да съм умирала от скука. По-скоро бях вечно нащрек.

— Хайде, признай си, страхотно беше, нали?

— Беше различно — каза Елинор.

— Знаеш ли, качих се на този влак не само заради баща ми, но и за да открия какво следва да направя с живота си.

— Чакай да позная, Бейрут ти допада повече, отколкото списанията по градинарство?

— Някои хора са си скитници по душа. Не мога да бъда щастлив между четири стени.

— Или с един и същ човек между тези четири стени.

— Нима твърдиш, че има нещо по-вълнуващо от онова, което преживяхме заедно?

— Хубаво беше, поне в началото. А после вече не ми се виждаше толкова хубаво.

— Чудесно! На пръстите на едната си ръка мога да изброя хората с интересна работа като нашата. Какви истории само можеш да разказваш на децата и внуците си!

— Нямам такива.

— Щом не ти е харесвало, защо остана толкова дълго?

— Знаеш какво казват хората, любовта те подтиква към лудости.

— Все още нямам обяснение какво се обърка. Не вярвам аз да съм се променил внезапно.

— Не, Том, ти изобщо не се промени. По-скоро аз самата не бях вече същата. Лека нощ.