Дейвид Балдачи - Коледен експрес

Том остави Херик Хигинс да седи сам в тъмното, тръгна с бавни стъпки обратно към спалните вагони и ето че „Кап“ отново потегли. Въпреки тракането на колелата той дочу някакъв шум, който го накара тичешком да прекоси коридора и да се спусне по стълбите.

Опряла гръб на една от преградите, там седеше Джули и ридаеше в прегръдките на Елинор.

— Какво става? — попита Том.

— И аз не знам — отвърна Елинор. — Така я заварих.

С пресеклив глас Джули обясни, че се обадили родителите на Стив. Били разкрили какво се готвят да направят младите и заплашили, че ще се откажат от сина си и ще го лишат от наследство, ако се ожени за Джули. Очевидно Стив не бил особено решителен, когато им казал, че въпреки всичко ще се ожени. Всъщност започнал да увърта, тъй че накрая се скарали и Джули избягала от годеника си, за да изплаче мъката си.

— Къде е той? — попита Том.

Момичето му обясни, че Стив е в купето си.

— Погрижи се за Джули, отивам при него.

— Какво си намислил? — попита Елинор.

— Ще му попреча да направи най-голямата грешка в живота си.

Том откри младия Стив да се взира унило през прозореца. Следващите десет минути посвети на поучителна лекция, после и двамата заспориха, повишиха тон, докато накрая Том попита:

— Обичаш ли я? Кажи ми какво чувстваш! Всичко опира до това.

— Обичам я — тутакси отвърна Стив.

— Тогава ще се ожениш за нея, без да се колебаеш, напук на предразсъдъците и желанията на родителите си. Ще я приемеш такава, каквато е, с всичките й недостатъци, слабости, несъвършенства и прищевки. Ще я приемеш, без да я съдиш, без да мислиш за когото и да било друг, защото това означава да обичаш някого. Ако оставиш тази жена да напусне живота ти, ти си глупак. И тя се отказва от безброй неща, ако не и повече от теб. Това може да е единственият ти шанс да бъдеш щастлив. Тя може би е единствената жена в целия свят, която ще обичаш и която ще те направи щастлив. Ако пропуснеш този шанс, няма връщане назад, Стив, повярвай ми.

— Обичам я, Том, наистина я обичам.

— Значи друго не ти е нужно, ти имаш всичко.

Стив понечи да надникне над рамото му. Том се обърна и пред него застанаха Елинор и Джули, чието лице пламтеше. Очевидно бяха чули почти целия разговор. Джули се хвърли в прегръдките на годеника си. Том отстъпи назад и дръпна завесите.

— Извърши едно добро дело — каза Елинор, когато се отдалечиха. — Поразена съм.

— Защо да стоя със скръстени ръце и да гледам как някой обърква живота си?

Двамата минаваха през тъмния ресторант, когато внезапно Елинор се сепна, извика и посочи с ръка. Изпод една маса ги стрелнаха блеснали очи.

— Какво е това?

В този момент в ресторанта влезе Кристобал.

— Господи, Елинор, навсякъде те търсих. Макс се закани да ми отреже заплатата. Можеш ли да говориш с него?

— Защо ще ти реже заплатата?

— Заради някакво дребно недоразумение. Изгубих едни слънчеви очила…

— Неговите ли?

— Не, моите. Струват…

Той проследи погледа на Том и извика по-силно и от Елинор. После бързо скочи върху най-близката маса и изкрещя:

— Какво е това?

Том бавно се приближи. Устните му се разтегнаха в усмивка и в този момент през вратата се втурна Реджина по халат.

— Сега пък какво става? — поиска да разбере и тя.

Том приклекна пред масата, където двете очи все още го гледаха немигащо.

— Имаме пътник, който едва ли си е купил билет.

Едва сега Реджина видя какво е причинило шумотевицата и се загърна още по-плътно в халата си.

— Какво е това?

— Гратисчия от рода на влечугите. Имаш ли фенерче, кашон или кутия за лед и излишно одеяло?

Реджина де втурна навън и скоро се върна с кутия за лед, фенерче и одеяло. Том проби две дупки в стиропорената кутия и насочи светлия лъч под масата, при което странното същество се дръпна уплашено. Том се усмихна.

— Внимавай, Кристобал — каза той, — заеми позиция, така че да му препречиш пътя, ако скочи.

Кристобал не се помръдна.

— Ти луд ли си? Нямам никакво намерение да се приближавам до това същество.

Том погледна към Елинор.

— Добре, разбрах — рече тя, — но все пак нищо не обещавам. — След което се отдалечи в края на вагона и погледна Том.

— Ето сега — обяви той, метна одеялото върху изплашеното животинче и го сложи в кутията, макар че едва не го изпусна. Всъщност то се бе стрелнало по посока на Кристобал. Младежът изпищя толкова пронизително, че сигурно успя да събуди цяла Пенсилвания.

— Какво е това? — за кой ли път попита Елинор, защото все още не бе успяла да разгледа съществото.