Дейвид Балдачи - Коледен експрес

— Моля? Не разбирам за какво говорите.

— Професионални правила при наличието на заразно заболяване. Всички са полудели по тая мода, освен твоята настояща клиентка. Ще ти обясня с по-прости думи. Щом като си имаш работа с човешки материал, като тялото на Лелия с малката хавлийка, и осъществяваш контакт с кожата, рискуваш да си лепнеш някоя опасна и заразна болест, която впоследствие да предадеш на други клиенти, например на мен. Така че искам да знам какви предпазни мерки взимаш и какви са ти правилата за поверителност на информацията. Лелия, да речем, сигурно ти е споменала, че има хепатит Це, при който съществуват сериозни рискове. Та се питам, как би разкрил този факт на другите си клиенти.

— Хепатит!

— Не се впрягай де, то се знае, че няма лечение, но новите лекарства вършат чудеса, а страничните ефекти не са чак толкова страшни: гадене, косопад, подуване, импотентност, такива неща. Всъщност смъртността е едва петдесет процента, стига диагнозата да се постави навреме.

Том чу как слушалката падна, а после нечии стъпки зачаткаха по излъскания дървен под у Лелия. После прозвуча и писък:

— Ерик, Ерик, къде отиваш? Ерик, върни се!

Затръшна се врата, слушалката отново изтропа. Том ясно си представяше какъв дим се носи около жената, направила Къпи, бобъра вълшебник, и Саси, супер катеричката, любимци на милиони.

— Какво точно му каза? Искам да го чуя дума по дума!

— Говорехме си за моя сеанс и какво очаквам като резултат и в един момент ми изчезна.

— С ушите си го чух да казва „хепатит“!

— Хепатит? Лелия, казах „гингивит“. Попитах го да няма случайно гингивит, защото предишната ми масажистка тъкмо от това страдаше, а трябва да ти кажа, че никак не е приятно да търпиш нечий лош дъх в продължение на цял час. Предполагам, Ерик има проблеми с английския.

— Не вярвам и на една твоя дума, Том Лангдън. Даваш ли си сметка какво направи? Не стига, че умирам от болки в гърба, а няма и кой да ми оправи педикюра!

— Не искаш ли да пробваш с аспирин и парче пемза?

— Никак не ми е смешно — кресна Лелия.

— Виж, ужасно ми се спи, а и връзката е лоша. Ще ти се обадя, като стигнем в Питсбърг.

— Какво? Мислех, че вече си там.

Усетил какъв гаф е допуснал, Том се плесна по челото. Макар и под огромно напрежение, хрумна му гениален план.

— Лелия? — рече той и почука с пръст пластинката на микрофона. — Лелия, връзката се губи. Не те чувам.

— Не ми пробутвай тоя номер, Том…

Той заговори бавно и отчетливо, все едно отсреща го слушаше полуглух идиот.

— АКО… МЕ ЧУВАШ… ЩЕ… ТИ СЕ ОБАДЯ… КАТО ПРИСТИГНА В ЧИКАГО.

Натисна бутона за край на разговора и се облегна назад. Телефонът забръмча отново, но той го остави да си звъни. Накрая просто го изключи. Е, беше се справил сравнително добре.

Навремето Марк Твен бил сред най-често цитираните хора в Америка и една от неговите прочути крилати фрази произлязла в резултат от погрешно разбрано съобщение, което накарало всички да мислят, че великият писател е предал богу дух. Когато го попитали как ще коментира предполагаемата си кончина, Твен изказал мнението, че новината за смъртта му била твърде преувеличена. У Том се прокрадна чувството, че ако имаше нещастието да се озове близо до Лелия в тази минута, никой не би бил в състояние да преувеличи обстоятелствата около неговата насилствена смърт.

Когато „Кап“ потегли отново, той се намести удобно, загаси лампата и впери очи в прозореца. Скоро влакът намали и примижал в тъмното, Том различи очертанията на надгробни камъни в малко гробище, край което минаваше линията.

Притеснен от близостта на толкова много изгубени души, Том стана и излезе да се поразтъпче. Допреди да се качи на влака, не помнеше да е ходил толкова много.

Том си наля чаша кафе от бюфета до стълбите и тръгна към салона. В този късен час повечето купета бяха тъмни, а по коридора нямаше жива душа. Все едно бе съвсем сам в тази тракаща композиция от осем вагона. В ресторанта също бе тихо и тъмно, хората от персонала сигурно отдавна се бяха оттеглили в своя спален вагон. В салона лампите бяха изгасени и поне на пръв поглед изглеждаше опустял. Влакът отново започна да набира скорост и той се подпря на облегалката на близкото канапе. Сепна се, когато ръката му докосна човешка плът. Елинор вдигна очи. И тя изглеждаше не по-малко уплашена. И тя държеше в ръката си чаша кафе.

— Господи, Том! Дори не чух кога си влязъл.

— Все така ли страдаш от безсъние? — попита той и погледна чашата й. Навремето това бе проблем и за двамата, навярно поради честите преходи от една часова зона в друга, честите пътувания и безбройните ужасяващи картини, които вгорчаваха съня им.