Дейвид Балдачи - Коледен експрес

Елинор се прибра направо в купето си, затвори вратата и се заключи, след което дръпна и завесите. Бавно се отпусна на леглото, което Реджина бе оправила по време на вечерята. Загаси лампата и остана с отворени очи в тъмното. Сега можеше да гледа навън, да наблюдава сгъстяващата се снежна пелена. Снегът явно не пречеше на влака; „Кап“ се движеше с пълна мощ. Отвън прелитаха скупчени скромни къщи, гъсти гори, някое и друго поточе, прорязало земята. От комините излизаше пушек, който сякаш изписваше тайни знаци върху снежната канава, послания, които Елинор не успяваше да разгадае. Тя прокара пръсти по студеното стъкло, оставяйки също тъй неразгадаеми символи по гладката повърхност. Заплака тихо, отпуснала глава върху възглавницата, а тялото й се сви в поза на отчаяние.

В съзнанието си отново погледна през прозореца и пейзажът отвън претърпя коренна промяна. Както се бе случило и с Том в ранната вечер, тя се озова в Тел Авив по Коледа. Беше толкова щастлива и в същото време толкова нещастна, че шизофреничното й състояние без малко не я извади от равновесие. А може би тъкмо това се бе случило в коледното утро, когато бъдещето й с мъжа, когото обичаше, внезапно бе зачеркнато. Тя все още добре си спомняше как се бе извърнала да го погледне от стъпалата на ескалатора, как той й бе обърнал гръб и я бе изоставил. При този спомен сълзите рукнаха и силата на волята, с която ръководеше живота си, внезапно отмаля. Беше си въобразявала, че не е в състояние отново да й причини тази болка, но ето че бе го постигнал без особено усилие, с един поглед, с една-две изречени думи. И я бе оставил напълно безпомощна.

На вратата се почука и тя трепна. Не беше готова отново да се изправи срещу него, не сега, може би никога повече.

— Елинор? Не си заспала, нали?

Беше затаила дъх и сега облекчено си отдъхна. Викаше я Макс, не Том.

— Само за минутка.

Тя запали лампата, избърса лицето си с мокра кърпа и посегна към четката, за да оправи косата си. Четката обаче не беше на мястото си. Елинор прекара пръсти през косата си и отвори.

Макс влезе бързо и дръпна вратата след себе си.

— Всичко наред ли е? Не изглеждаш много добре.

— Може би просто съм изморена.

— Всичко е уредено, за сватбата искам да кажа. Говорих с онези от „Амтрак“, не възразяват.

— Това е чудесно — отвърна тихо Елинор.

— Как върви работата с Том? Намира ли се подходящ материал?

— Материалът е страхотен. Скоро ще започна да пиша.

— Това е то пионерският дух. Човек не взима влак, ако иска бързо да стигне до някъде. Качва се заради самото пътуване. Заради изненадите.

— Аз определено бях изненадана.

Макс я погледна с нежност.

— Животът е пълен със странни съвпадения. Веднъж отидох да хапна нещо на обяд при Паупо. Нали го знаеш онзи скъп италиански ресторант близо до Родео Драйв? Влизам, и кого да видя? Не една, не две, ами и трите ми бивши съпруги.

— Не е за вярване. Поотделно ли бяха отишли?

— А, не. Оказа се, че се събирали всеки вторник да си приказват какъв ужасен съпруг съм бил. Един вид клуб на съмишленички, който се събира с единствената цел да разпъне на кръст бившия благоверен. Естествено, никога не споменават, че издръжката, която плащам на всяка от тях, им дава възможност да настанят издокараните си задни части в петзвезден ресторант и четири часа седмично да се оплакват от мен. — Той отново я погледна. — Искаш ли да ми разкажеш за този Лангдън? Ако питаш мен, май сте били много повече от колеги.

Елинор притеснено сплете ръце.

— Помниш ли, когато за пръв път работихме заедно, ти ме попита какво ме кара да пиша, коя е силата, която ме захранва?

— Помня, разбира се. На всичките си сценаристи задавам този въпрос.

— Е, отговорът е Том Лангдън.

— Не разбирам.

— Аз го обичах, Макс. Обичах го с цялото си сърце. Когато всичко свърши, остана празнота, някаква кухина вътре в мен, голяма колкото мъртва звезда. Единственият ми отдушник беше писането.

— Значи аз печеля, но ти — недотам — тихо рече Макс. — Ти си го обичала, а той очевидно все още има чувства към теб. Какво се случи?

Тя се изправи и закрачи напред-назад в тясното пространство.

— Двама души може да изпитват привързаност един към друг, но в същото време да искат различни неща. И тогава просто не се получава, колкото и силна да е любовта.

— И какво иска Том?

— Не вярвам и той самият да знае. Що се отнася до мен, знам само какво не иска. Да бъде обвързан, където и да било, с когото и да било.