Дейвид Балдачи - Коледен експрес

Преди да успее да й отвърне, прозвуча песен. В следващия момент се зададе група песнопойци — униформени служители, наобиколени от пътници. Зарязал бара, Тайрон пристъпваше начело със сърцато изпълнение на „Ще си бъда у дома за Коледа“, макар че за да не скандализира по-консервативните от певческата компания, кършеше бедра само в границите на допустимото. Последна в процесията, Агнес Джоу сама държеше басовата партия.

— Вие двамата ще се присъедините ли? — запита Тайрон. — Не мога аз да видя дама, способна да обърне наведнъж цяло „Котелно“, и да не поискам да я опозная.

Елинор се отдалечи, скръстила ръце на гърдите си.

— Ей, аз да не изтърсих нещо, дето не трябва?

— Не, Тайрон, вината е моя — успокои го Том.

Канеше се да последва Елинор, за да довършат „спора“, но чувстваше, че няма сили, а и повече се опасяваше от своите думи, отколкото от нейните. По пътя към купето си дочу от долния етаж да се носи смях. Смях — точно от това имаше нужда в момента. Забърза по посока на звука. Тук купетата бяха с по-евтини легла, по-малки от неговото, и без душ, но във всяко имаше тоалетна и мивка. В края на коридора зърна Реджина и гледачката на таро, които стояха пред едно купе и си говореха с някого вътре.

Реджина го забеляза и му махна приканващо. Когато се присъедини към тях, в купето видя една по-възрастна жена. Забеляза и инвалидна количка, сгъната и облегната на отсрещната стена, преди да се извърне към гледачката. Тя не се беше разделила с пъстрата си шапка, но вече бе свалила смешните обувки и по пантофи изглеждаше поне десетина сантиметра по-ниска и съвсем дребничка. Отблизо искрящите й сини очи излъчваха чаровна дяволитост и топла усмивка. Том зърна шарена завеса от мъниста пред отсрещното купе, надуши и миризма на тамян, което според него беше сериозно нарушение на разпоредбите на „Амтрак“.

— Предполагам, ваши са тия добавки към интериора — обърна се той към ясновидката.

— Забелязвам, мистър Лангдън, че и вие не сте лишен от телепатични способности — отвърна тя с гърлен смях.

— Но откъде знаете… — Той се сепна и погледна Реджина. — Добре де, не е нужно да намесваме извънземни. Ти си й казала.

— Представям ти Друсила Пардоу, Том. На нея не е нужно да се казва каквото и да било, тя знае всичко.

Друсила протегна изящна ръчица.

— Близките ми приятели ме наричат Мисти. Вече знам, че ще станем добри приятели, затова отсега и вие може да ме наричате така.

Мисти говореше с южняшки акцент, подсилен с още по-сочна нотка.

— Ню Орлиънс? — попита Том.

— С известно влияние от Балтимор. Много добре, Том. — Тя се доближи още повече, при което той заключи, че мирисът на тамян всъщност е дошъл от парфюма на Мисти.

— Мисти е била експерт-счетоводител в Балтимор — обясни Реджина.

— Открих, че ме бива да работя с числа, а такава дарба трябва да се използва за по-висши цели от укриването на данъци, не мислиш ли, Том?

— Дума да няма.

— Права си, наистина е симпатяга, Реджина — обади се жената с инвалидния стол. Тя тъкмо привършваше вечерята си, сервирана на подноса пред нея.

— Не знаех, че във влака предлагат обслужване по купетата — рече Том с усмивка. — Аз самият бях принуден да доплавам до ресторанта.

— Че как да няма? — усмихна се жената в отговор. — Достатъчно е да разполагаш с ей такова приспособление, и Реджина ще ти носи храната всеки път. — И тя посочи инвалидната количка.

— Къде ми отиде възпитанието! — възкликна Реджина. — Линет Мънроу, Том Лангдън.

Линет бе около шейсет и пет годишна, все още привлекателна жена с дълги посребрени коси и изящно лице. Изглеждаше с висок дух въпреки недъга си.

— Разбрах, че работиш с кинаджиите, Том — подкачи го Реджина.

— Това наистина ли е Макс Пауърс? — попита Линет. — Обожавам филмите му.

— Жената с тях — продължи Реджина — се е записала като Елинор Картър, но според мен е кинозвезда и пътува инкогнито. Това се казва класа. Умопомрачителна красота. Кажи, Том, кинозвезда ли е?

— Всъщност аз я познавам. Занимава се с писане, не е актриса. Макар че за стила и красотата съм готов да се съглася с теб.

Виж, по отношение на разсъдъка й в момента не бе толкова сигурен.

— Познаваш я, искаш да кажеш, отпреди?

— Да. Навремето работехме заедно в един екип като журналисти.

— Аз пък чух, че е било нещо повече от работа — обади се Мисти.

— Какво знаеш? — зяпна Том.

— Във влака новините се разпространяват с невероятна бързина, само църквата може да му съперничи. Нададеш ли ухо, всичко чуваш. Нали разбираш… — Тя още повече се доближи до Том. — При тази теснотия.