Дейвид Балдачи - Коледен експрес

Новодошлите седнаха и се опитаха да усетят атмосферата, без да нанесат прекомерна вреда на дробовете си. Отец Кели и Том запалиха пури, а Елинор просто се отпусна и затвори очи.

— Изморена ли си? — попита Том между две дръпвания. — Сигурно още не си превключила от часовия пояс на Западния бряг.

— Всъщност прекарах една седмица в столицата, преди да тръгнем.

— Какво интересно има във Вашингтон?

— Не какво, а кой — отвърна тя, без да отваря очи.

Том извади пурата от устата си и огледа хората в пушалнята. Кой. Елинор си имаше някого. И защо да си няма? Тя бе все още млада, умна и красива, вероятно и богата с тази работа в киното. В известен смисъл и за него можеше да се каже, че си има някого. Как й беше името? Линда? Не, Лелия. Тази, макар и кратка загуба на паметта му се видя лош знак.

Той се бе впуснал да преследва Елинор още в първия миг, щом я зърна. Когато се бе появила в университета, сякаш времето бе забавило своя ход и на света не съществуваше друг, освен тях двамата. Причината не бе само в красотата й, а във всички обичайни детайли: как се държеше, как говореше, как те поглеждаше право в очите и внимателно възприемаше онова, което й говориш. Но не беше и само това. Както се бе изразила Агнес Джоу, Том забравяше да яде, да спи и дори да диша в присъствието на Елинор, а характерът й — а тя имаше силен характер — сам по себе си го привличаше. Имаше свое мнение по повечето въпроси, което бе готова да изрази, по-скоро да изстреля с убийствена точност и непоколебима увереност. Подобни изблици почти винаги биваха последвани от нежно докосване с ръка или дори целувка, когато най-сетне бе спечелил сърцето й, отбивайки настойчивите атаки и контраатаки на неколцина сериозни съперници.

Блуждаещите мисли на Том бяха внезапно прекъснати от появата на някакъв мъж. Висок повече от метър и деветдесет, слаб, около двайсет и пет годишен, той доволно огледа присъстващите. Мъжът имаше нарочно небръсната тридневна брада, избелели джинси и протъркан колан. В същото време копринената му риза очевидно бе купена от бутик, косата му изглеждаше небрежно разрошена от някой професионалист, а джинсите бяха изкусно, но изкуствено състарени. Конте, имитиращо небрежност, заключи Том, при това прекалено самонадеяно.

Мъжът бе стиснал под мишница дъска за шах и кутия с фигури, които скоро най-старателно подреди. Елинор бе отворила очи и също изучаваше натрапника. След близо час той бе надвил всички желаещи да премерят сили. Както обясни отец Кели, по влаковете се срещали много шахматисти аматьори.

— Има нещо в тия влакове, което ги подтиква да се изявят, особено в пушалнята. Чувал съм дори за гросмайстори, които пътуват инкогнито и играят с всеки, който седне насреща им, просто за да не губят форма. А понякога и губят.

Защо им е на гросмайсторите да пътуват инкогнито, зачуди се Том. Предпочете обаче да си замълчи и продължи да наблюдава. Мъжът беше вещ в играта, не можеше да се отрече. Партиите не отнемаха повече от десетина минути. След всяка победа, когато противникът се оттегляше опозорен, той избухваше в смях. Направо прихваше! А после извикваше високо, с нотка на снизхождение:

— Следващата жертва!

Ако Том смяташе, че има и най-минималния шанс да го победи, щеше да пробва късмета си, но играта на дама го беше изтощила.

След малко отец Кели си тръгна. Том не очакваше да го види отново, понеже свещеникът бе погълнал доста алкохол, а пурата очевидно го беше довършила.

— Ако трябваше да отслужа литургия сега, не знам дали щях да се справя. Не съм сигурен дори дали бих могъл да кажа от колко елемента се състои Светата троица, дори да получа един-два жокера.

Том му пожела „лека нощ“ и ето че видя Елинор да се изправя, за да предизвика шахматния крал на име Слейд, както се оказа. Тя беше единствената жена в пушалнята и всички очи се извърнаха към нея, докато сядаше срещу омразния тип. При първия й ход изражението на Слейд бе толкова самоуверено, че на Том му се прищя да го накара да изяде два топа за назидание. Дори не знаеше, че Елинор играе шах, докато не го споходи споменът. В Израел се бяха сприятелили с един равин, изключително вещ шахматист. Той бе научил Елинор на една стратегия, само една, но тя беше почти неразбиваема. За три хода можеше да разбереш дали противникът е налапал въдицата. Освен това вършеше работа и срещу най-талантливи играчи, особено ако бяха прекалено самоуверени.

Три хода по-късно Том улови едва загатнатата усмивка на Елинор и откри, че сам се усмихва в отговор. След още четири хода непобедимият Слейд и разчорлената му коса изразяваха единствено недоумение. Елинор бе приклещила черния му цар с шах, от който нямаше къде да избяга, освен в прегръдките на нейната бяла царица или офицер. Дружни дрезгави възгласи се разнесоха сред пушачите с обложени бели дробове и те дори станаха на крака да поздравят победителката с ръкопляскания. Поощрен от алкохола и бурята от емоции, Том ръкопляскаше, докато дланите му станаха кърваво червени. Моделът на „Биркенсток“ си грабна дъската и фигурите и напусна полесражението, мърморейки си нещо за късмета на новаците. Ако не бе чул с ушите си, че Елинор си има някого във Вашингтон, Том може би щеше да я целуне.