Дейвид Балдачи - Коледен експрес

— А клюкарите само подслушват — мрачно отбеляза Том.

— Е, това не беше много любезно от твоя страна. Чуй моя девиз: ако нямаш какво хубаво да кажеш за някого, най-добре потърси Мисти и с нея го сподели.

— Време е да вървя, дами — обяви Том и се откопчи от ясновидката.

— Аз също — каза Реджина и вдигна таблата на Линет.

Не бяха се отдалечили много, когато Мисти извика:

— Ей, Том? — Той се извърна й видя да му маха с ветрило от картите таро. — Имам тайното усещане, че нещо с теб ни свързва.

— Той си има приятелка в Ел Ей, отива й на гости за Коледа — обясни Реджина. — С нейния глас говори Къпи, бобърът вълшебник по телевизията.

Том я зяпна изумен.

— Това пък откъде го научи?

— Агнес Джоу ми каза.

Подразнен до крайност, Том изгледа двете жени.

— Чудя се за какво ли ни е ЦРУ при таланти като вас.

— Не се сърди, Том — напевно проточи Мисти. — Улегналият мъж има нужда от улегнала жена. Анимационните герои няма да те стоплят нощем, скъпи.

— Интересен екземпляр е тази Мисти — подхвърли Том на Реджина, когато изкачиха стълбите.

— Знаеш колко сърдечни са южняците. Не вярвам да е говорила сериозно. Поне не напълно. Приятелки сме с нея.

— Значи често пътува с този влак.

— О, да. Предсказва бъдещето на хората, гледа им на ръка, на карти, и то безплатно. Обикновено от Вашингтон взима „Кресънт“, който отива директно в Ню Орлиънс. Има малко магазинче във френския квартал, съвсем близо до Джаксън Скуеър. Ходила съм там, много е шик.

— А Линет? Много мило, че си й занесла вечерята.

— Знам колко е трудно във влак да се придвижваш с инвалидна количка. Тя страда от множествена склероза, но не се оставя болестта да я съкруши. С нея чудесно се забавляваме.

— Добре си познаваш пътниците.

— Те са много важни за мен. Всъщност…

— Ах ти, малка крадла!

В полезрението им попадна Гордън Мериуедър.

— Моля? — примига Реджина.

Мериуедър пристъпи войнствено.

— Ограбили са ме и съм готов да се обзаложа, че това си била ти. Всъщност ти единствена си имала възможност. Ще те уволня и ще празнуваш Коледа в затвора! — закани се той гръмогласно.

— Млъкнете за минутка — каза Реджина. — Не приемам да ми говорите с такъв тон, а същото важи и за обвинението. Ако нещо е изчезнало, ще изготвя протокол и ще го изпратим до съответните власти.

— Не ми хвърляй прах в очите — сряза я Мериуедър. — Искам си нещата, и то веднага.

— Първо на първо, не зная какви са тези неща, нито кой ги е взел, тъй че няма да стане толкова лесно, сър.

Том направи крачка и застана помежду им.

— Виж, Горд, аз не съм изтъкнат адвокат като теб, но все пак знам, че всеки е невинен до доказване на противното. Ако не разполагаш с безспорни улики, то тогава ти клеветиш жената, и то пред свидетел, а това може да ти струва скъпо, както ти е добре известно.

— Ти пък какво разбираш от клевета? — ококори се Мериуедър.

— Името ми е Том Лангдън. Занимавам се с журналистически разследвания. Впрочем печелил съм и наградата „Пулицър“. Веднъж правих статия за един американски адвокат в Русия, който здравата се беше изложил. В момента е в затвора и сам си пише изложението до апелативния съд. А от опит знам, че ако има нещо, което да е с по-голяма тежест от документите в съда, това е историята да попадне в някой вестник, та цял свят да я нищи.

Мериуедър отстъпи крачка назад и отново излая към Реджина:

— Джобният ми компютър, двеста долара в брой и часовникът ми „Таг Хойер“. Искам си ги, преди влакът да стигне Чикаго, иначе ще хвърчат глави. — След тези думи той наперено се отдалечи.

Том и Реджина дружно въздъхнаха.

— Тоя тип е голям досадник — рече Том. — Сигурно е чул, че с нас пътува и Макс Пауърс, и си е наумил да се пробва за ролята на чичо Скрудж.

— Майка ми ме е учила да бъда мила с всички, но не вярвам да познава Гордън Мериуедър.

— Ти май не го виждаш за пръв път.

— Целият влак го познава. — Тя замълча за миг. — Благодаря ти, Том. Много ти благодаря.

— Та ти и сама би се справила.

— Наистина ли си имаш един „Пулицър“ вкъщи?

— Не. Имам два.

— Виж, това е страхотно.

— Лесна работа. Просто решаваш, че в живота ти няма нищо по-важно от това да хвърчиш от едно място на друго и да пишеш за всяко ужасяващо събитие, на което се натъкнеш. Цивилизованите хора четат какво си написал, после го забравят, но те потупват по рамото и ти дават награда, за да покажат колко се радват, че нищо не си променил.

Най-сетне той тръгна към купето си, за да поспи.